Читать «Свръхнова» онлайн - страница 13

Мишока, който нямаше особени предпочитания към никого от пристанището, погледна нагоре към невероятно високия младеж, който бе прекъснал неговата гавра с Дан.

— Какво ще кажеш за този дребосък? — и той посочи изненадания Катин. — Не го познавам, но става.

— Добре. Значи имам вече… — капитан Ван Рей присви очи за момент и огледа приведените рамене, тесния гръден кош, високите скули и късогледите сини очи на Катин с контактни лещи — …двама.

Ушите на Катин пламнаха.

— Кой още? Какво има? Да не би да ви е страх да напуснете тази малка фунийка от гравитационна благинка под това слънце, колкото половин пинта? — Той рязко се обърна към силно осветените планински склонове. — Кой ще дойде с нас там, където думата „нощ“ е равна на „вечност“, а „утро“ значи „спомен“?

Един мъж излезе напред. Кожата му имаше цвят на памидово грозде, главата му бе длъгнеста, с едри черти.

— Аз съм готов да напусна това място.

Когато говореше, мускулите на челюстите му и високо на мъхестия му череп мърдаха.

— Имаш ли приятел?

Още един мъж пристъпи напред. Неговата плът бе прозрачна като сапунена пяна. Косата му приличаше на бяла вълна. Приликата между двамата беше поразителна. Същите остри, почти насечени линии в ъгъла на тежките устни, същата извивка на широките ноздри, същите скосени скули — те бяха близнаци. Когато вторият мъж се обърна, Мишока видя примигващите розови очи, обрамчени със сребро.

Албиносът отпусна на рамото на брат си голямата си ръка — цяла торба стави и изпочупени от работа нокти, набраздена до лакътя с дебели синкави вени.

— Ние ще тръгнем заедно.

Гласовете им бяха абсолютно еднакви, а речта бавна, с провлаченото произношение на жители на колониите.

— Други има ли? — капитан ван Рей огледа тълпата.

— Вие мен, капитане, искате ли да вземете?

Един мъж се промуши и излезе от тълпата.

Нещо изпърха върху рамото му.

Русата му коса се раздвижи от вятър, който не идваше от пролома. Влажните криле се свиха, после отново се разпериха, подобни на оникс, на слюда. Мъжът посегна към мястото, където черните дълги нокти стояха като еполет върху издатината на рамото му и погали грабливата лапа с лопатестия си пръст.

— Имаш ли си друг спътник освен твоето животно?

Пъхнала малката си ръка в неговата, тя направи крачка напред, следвайки го на разстояние, колкото двете им ръце взети заедно.

Върбово клонче? Крило на птица? Порив на пролетен вятър? Мишока се разрови в сензорните записи, за да открие някакво подобие на озареното й от добрина лице. Не успя.

Очите й имаха цвят на стомана. Малките й гърди повдигаха ресните на дрехата й в такт с равномерното й дихание. Момичето се огледа и в погледа й проблесна стомана. („Силна жена“ — помисли си Катин, който бързо схващаше такива тънкости.)

Капитан ван Рей протегна ръце.

— Вие двамата и звяра на рамото ти ли?

— Ние шест животни, капитане, имаме — отвърна девойката.

— Ако са свикнали с корабите, добре. Но аз ще изхвърля зад борда всеки пърхащ демон, който ми се изпречи.

— Добре, капитане — отговори мъжът. Дръпнатите очи върху руменото му лице засияха в усмивка. Със свободната си ръка хвана бицепса на другата и прокара пръстите си надолу по русите косми, които покриваха както ръцете му, така и ставите. После улови ръката на жената в своите две. Те бяха онази двойка, която играеше карти в бара, сети се Мишока.