Читать «Свръхнова» онлайн - страница 11

С това си нехаресване той се справяше по два начина.

Вътрешно го демонстрираше, като пишеше роман.

Когато спечели конкурса и стипендията за своето образование, родителите му подариха записващо устройство, украсено със скъпоценности. То винаги висеше на една верижка на кръста му. До момента на него имаше записани стотици хиляди думи, изрази и бележки. Той още не бе започнал първата глава.

Външното проявление бе изборът му на този усамотен начин на живот, далеч под неговите възможности, неотговарящ дори на темперамента му. Той бавно се придвижваше напред и напред, отдалечавайки се от центъра на човешката активност, който за него продължаваше да бъде светът, наречен Земя. Завършил бе курса за киборгова мачта едва преди месец. Тази сутрин пристигна тук, на този последен спътник на Нептун — последния спътник в Слънчевата система.

Кестенявата му коса бе мека и лъскава, но неподдържана и достатъчно дълга за хващане при някой бой (особено при неговия ръст). Ръцете му под колана притискаха плоския корем. Като стигна до пешеходната пътека, той спря. Някой седеше на парапета и свиреше на сиринкс.

Няколко души се бяха спрели и наблюдаваха.

Цветовете рукваха из въздуха във вид на фуга, образът се носеше с бриза и се разпадаше, за да се оформи след това по-ярък от смарагд, по-матов от аметист. Вятърът разнасяше аромати на оцет, сняг, океан, джинджифил, макове, ром. Есен, океан, джинджифил, океан, есен, океан, океан и отново шум от вълнението на океан, докато бледа синкава светлина озари лицето на Мишока. Потекоха електрически арпеджии на неораг.

Възседнал парапета, Мишока се вглеждаше в образите, наслагвани като ярки взривове, а после погледна и собствените си мургави, потръпващи от възбуда пръсти, където лъч от инструмента осветяваше ръцете му. Пръстите му се отпуснаха. Образи заизскачаха изпод неговите длани.

Бяха се събрали двадесетина души. Те примигваха, въртяха глави. Светлината от илюзията трептеше в очите им, струеше в бръчките около устата им, изпълваше набраздените им чела. Една жена разтърка ухото си и се изкашля. Един мъж мушна ръце в джобовете си.

Катин надничаше над множеството глави.

Някой се блъскаше, за да си пробие път. Без да спира да свири, Мишока погледна нагоре.

Слепият Дан излетя от тълпата, спря се, а после се олюля в огнения блясък на сиринкса.

— Ей, я да се махаш оттук…

— Хайде, старче, мърдай…

— Не можем да видим какво прави хлапето…

По средата на изпълнението на Мишока тялото на Дан залитна на една страна, главата му се разтресе.

Мишока се засмя, после тъмнокожата му ръка се сключи върху копчето на проектора. Светлината, звуците и ароматите се събраха около един самотен, внушителен демон, изправен пред Дан, който врещеше, гримасничеше, пляскаше люспести криле, които меняха цвета си при всеки удар. Той виеше като тромпет, кривеше лицето си, докато заприлича на самия Дан, а третото му око се въртеше във всички посоки.