Читать «Свръхнова» онлайн - страница 14

— Кога нас на борда искате?

— Един час преди разсъмване. Моят кораб отива на среща със слънцето. Това е Рок, спрян е на седемнадесета писта. Как ти викат приятелите?

— Себастиян.

В този момент звярът се размърда върху позлатеното му рамо.

— Тайи.

Сянка от крилото падна върху лицето й. Капитан ван Рей наведе глава и впери тигровите си очи изпод рижавите вежди.

— А враговете ти?

Мъжът се засмя.

— Проклетият Себастиян и неговите крилати черни слуги.

Ван Рей погледна към жената.

— А на теб?

— Тайи — и още по-нежно, — Тихата.

— Вие двамата — ван Рей се обърна към близнаците. — Вие как се казвате?

— Той е Идас — каза албиносът и отново сложи ръката си върху рамото на брат си.

— …а той е Линсеъс.

— А какво ще кажат вашите врагове, ако ги попитам кои сте вие?

Тъмният близнак сви рамене.

— Само Линсеъс…

— …и Идас.

— А ти? — ван Рей кимна към Мишока.

— Ако си ми приятел, викай ми Мишок. Ако си ми враг, никога няма да узнаеш името ми.

Когато погледна високия мъж, клепачите на ван Рей наполовина покриха жълтеникавите му очи.

— Катин Крауфорд — Катин бе удивен от собствената си сговорчивост. — Когато разбера, как ме наричат враговете ми, веднага ще ви кажа, капитан ван Рей.

— Тръгваме на дълъг път — започна ван Рей. — Ще срещнете врагове, за чието съществуване не сте знаели. Ще се сблъскаме с Принс и Ръби Ред. Ще излетим с празен товарен кораб, а ще се върнем — ако чарковете на машината са в ред — с пълни хамбари. Искам да знаете, че такова пътуване е правено два пъти досега. Първия път закъсахме още на старта. Втория път почти стигнах до целта, но тя се оказа непостижима за някои от членовете на екипажа. Този път възнамерявам да излетим, да напълним трюмовете и да се върнем обратно.

— Накъде ние ще пътуваме? — попита Себастиан. Съществото на раменете му пристъпи от крак на крак, плесна с криле за равновесие. Размахът им бе почти седем фута.

— Какво, капитане, има отвъд?

Ван Рей рязко вдигна глава, сякаш да види посоката на полета си. После бавно сведе поглед.

— Отвъд…

Мишока имаше странно усещане по кожата на врата си, като че ли тя беше дреха, някой я хваща за свободния край и тя започва да се разплита.

— Някъде отвъд се намира Нова — започна ван Рей.

Страх?

Само за миг Мишока потърси спомена за звездите, но откри съсипаното око на Дан.

И Катин си спомни за лутанията през капаните на множество спътници, очите му изпъкнаха върху лицето, докато някъде умираше едно неродено слънце.

— Отиваме на лов за Нова.

„Ето това е истинският страх — помисли си Мишока. — Много по-истински от обикновения звяр, който подскача в гърдите и се блъска в ребрата“.

„Това е началото на милиони експедиции — заключи Катин — с приковани на едно и също място крака.“

— Ние трябва да стигнем до огнения край на това избухващо слънце. Всичко в зоната на нова представлява изкривено пространство. Ние трябва да достигнем до ръба на хаоса и да донесем обратно тук шепа огън с възможно най-малко кацания по пътя. Там, където отиваме, всички закони са нарушени.