Читать «Свръхнова» онлайн - страница 119

Черното лице погледна нагоре, бялото — надолу.

— Знаете ли какъв риск поемате в тази борба?

Единият гледаше в него, другият — настрани, но и двамата кимнаха.

— Искате ли да се уволните от Рок?

— Не, капитане, ние…

— …мисля, че ако всичко…

— …всичко се промени на Табман…

— …във Външните колонии, може би…

— …може би Тобиас ще може да ги напусне…

— …и да дойде тук при нас.

Лорк се засмя.

— Мисля, че Принс ще ви вземе с него, ако пожелаете.

— Само овъргаляни в катран и перушина — каза Принс. — Белия ще почерня, черния ще избеля. Ти превърна в реалност собствените си измислици. Проклет да си, Лорк.

Ръби пристъпи напред.

— А вие — обърна се тя към близнаците. И двамата я погледнаха. — Знаете ли, наистина, какво ще се случи, ако помогнете на капитан ван Рей и той успее?

— Той може да победи… — Линсеъс сведе поглед и запремигва със сребристите си мигли.

Идас се приближи до брат си, за да го заслони.

— …или не.

— Какво говорят те за нашето културно единство? — обади се Лорк. — Това не е светът, който очакваше да видиш, Принс.

Ръби рязко се обърна.

— Има ли доказателства, че той е твой? — без да дочака отговор, тя се обърна към Голд. — Виж това, Лорк.

— Гледам. Какво виждаш ти, Ръби?

— Ти, ти и Принс искате да подчините вътрешния огън, който възправя световете срещу нощта. Тук огънят е пламтял. Той е белязал този свят, този град така, както Принс беляза теб.

— Щом търпиш такъв белег на лицето си — заговори бавно Принс (Лорк усети как челюстите му се стягат, а мускулите на челото и темето му се напрягат), — ти трябва да си по-велик от мен.

— Търпя го, защото трябва да те мразя.

Принс се усмихна.

С крайчеца на окото си Лорк видя, че Мишока се изтегля към страницата на вратата с ръце зад гърба си. Тънките му устни се бяха отдръпнали от белите зъби, беше се оцъклил.

— Омразата е навик. Ние се мразим отдавна, Лорк. И аз мисля сега да приключа с това. — Пръстите му се свиха. — Спомняш ли си, как се започна?

— В Сао Орини ли? Спомням си, че и тогава бяхте толкова разглезени и лоши, колкото сте…

— Ние? — Принс отново смръщи вежди. — Лоши? А ти беше въпиющо жесток. Никога няма да ти простя това.

— Дето се подиграх с ръката ти…

— Подиграл ли си се? Странно, не си спомням. Подобни обиди аз рядко забравям. Не. Говоря за онова варварско представление, на което ни заведе в джунглата. Зверове, по-страшни от онези в ямата, които ние дори не можахме да видим. Всички те, висящи на ръба й, потни, крещящи, пияни и… озверели. И Аарон беше един от тях. Помня го и до ден днешен, потното му чело, прилепналата му коса, изкривеното му в зловещ крясък лице, размахания юмрук. — Принс стисна кадифените си пръсти. — Да, юмрука му. За пръв път тогава видях баща си такъв. Това ме ужаси. Оттогава сме го виждали много пъти така, нали Ръби? — Той погледна сестра си. — Така беше при обединяването с Де Тарго, когато вечерта излезе от заседателната зала, така беше преди седем години, по време на скандала с Анти-Фламина… Аарон е чаровен, културен и безкрайно порочен човек. Ти беше първият, който ми показа оголената порочност върху лицето му. Никога няма да мога да ти простя това, Лорк. Този твой план, какъвто и да е той, с това смешно слънце, аз трябва да му попреча. Аз трябва да спра лудия ван Рей. Принс направи крачка напред. — Ако Федерация Плеяди се сгромоляса заедно с твоя крах, това ще осигури живота на Дракон…