Читать «Свръхнова» онлайн - страница 113

Хвана Лорк за ръцете, наведе се над него, изпразни дробовете си и отново пое дълбоко въздух. След като го задържа почти минута, той избухна:

— И сега какво се очаква да стане?

— Не се безпокой за това — отвърна Лорк. — То стана.

Отново тръгнаха по терасата покрай сините прозорци. Мишока гледаше реката от светеща лава. След миг каза:

— Знаещ ли, щеше ми се сиринксът да беше тука. Свири ми се.

Почти бяха стигнали до стъпалата с отворените ярко осветени кафенета. Ехтеше силна музика. Някой от седящите около масата изпусна чаша, която се счупи на каменния под, но дрънченето не се чу заради избухналите викове. Мишока погледна ръцете си.

— От тази дрога просто ръцете ме сърбят.

Те отново тръгнаха нагоре по стъпалата.

— Когато бях дете, там, на Земята, в Атина имаше една улица точно като тази. Одос Минисилеос, минаваше точно през Плака. Нали знаеш, че съм работил на няколко места в Плака? Златния затвор, ’О кай ’Х. Изкачваш се по стълбите от Адриану и точно отгоре се намира задната колонада на Ерехтейона, осветена от прожектора на върха на хълма, над стените на Акронола. И там хората, насядали по масите от двете страни на улицата, точно по същия начин чупят посудата и се смеят. Капитане, бил ли си някога на Плака в Атина?

— Само веднъж и то много отдавна — отвърна Лорк. — Тогава съм бил колкото тебе. И то само за една вечер.

— Значи не познаваш околностите там. Не, разбира се, ако си бил само за една вечер. — Дрезгавото хриптене на Мишока се засили. — Вървиш нагоре по каменните стъпала на улицата, докато затворят всички нощни заведения и не виждаш нищо друго освен мръсотия, трева и чакъл, но ти продължаваш да вървиш, а руините непрекъснато напомнят за себе си върху стената. И стигаш до мястото, наречено Анафиотика. Това значи „Малката Анафи“, нали? Анафи е бил остров, почти разрушен от едно земетресение преди много, много години. Раздали им малки каменни къщички точно на склона на планината, с улици, широки по осемнадесет инча и толкова стръмни стъпала, сякаш се изкачваш по бояджийска стълба. Познавах един човек, който имаше къща там. И винаги след работа хващах по някое момиче. И намирах малко вино. Дори когато бях дете, все си хващах момичета… — Мишока щракна с пръсти. — Изкатервахме се до покрива по една ръждясала вита стълба точно пред входната врата и пропъждахме котките. Свирехме, пиехме вино и гледахме първо надолу към града, проснат в подножието на планината като килим от светлини, а после нагоре, към планината, където имаше малък манастир, щръкнал като бяла пищялна кост на върха. Веднъж се забавлявахме твърде шумно и възрастната жена от къщата отгоре изля върху нас една кана. Ние обаче продължихме да се смеем насреща й, да крещим и я накарахме да стане и да дойде при нас, за да пийне чаша вино. А небето вече започваше да светлее над планините, зад манастира. Обичах това, капитане. И продължавам да го обичам. Сега свиря много по-добре от преди. То е, защото много свиря. Искам да изсвиря всички неща, които виждам наоколо си. Но около мен има много неща, които аз виждам, но ти не можеш да видиш. Аз трябва и тях да изсвиря. А това, че не можеш да ги докоснеш, не значи че не можеш да ги помиришеш, видиш или чуеш. Аз обикалям от един свят на друг и всичко, което виждам в тях ми харесва. Ти познаваш извивката на ръката си в ръката на някой друг човек, който за теб е много по-важен от всеки друг, нали? Това са спиралите на галактиките, преплетени една в друга. Ти познаваш извивката на своята ръка, когато другата ръка си е отишла и ти се опитваш да си спомниш усещането, нали? Няма друга такава извивка. Аз искам да изсвиря и да съпоставя тези неща. Катин казва, че съм уплашен. Да, уплашен съм, капитане. Плаши ме всичко около мен. Каквото и да видя, всичко ми се набива в очите, полепва по пръстите и езика ми. Харесва ми настоящето. Това значи, че трябва да живея в страх. Защото настоящето е страховито. Но поне не ме е страх да бъда уплашен. Катин напълно се е заровил в миналото. Разбира се, миналото е това, което прави настоящето, както настоящето прави бъдещето. Капитане, край нас бушува разрушителна река. И ние можем да слезем долу и да пием само от едно място, което се нарича „настояще“. Ето, аз свиря на моя сиринкс и това е нещо като покана за всеки да дойде при нас и да пие. Когато свиря, искам всички да ръкопляскат. Защото когато свиря, аз съм там горе, виж, при канатоходците, балансирам върху онзи неистов ръб на лудостта, където съзнанието ми все още работи. Аз танцувам върху жарава. Когато свиря, аз водя всички останали танцьори натам, където ти и ти — Мишока посочи минаващите хора, — и той и тя не могат да стигнат без моя помощ. Капитане, преди три години, когато бях на петнадесет, в Атина, спомням си една утрин горе на покрива. Бях се облегнал на асмалъка, а лъскавите листа на лозата галеха бузите ми. В ниското гаснеха светлините на града. Танците бяха свършили и две от момичетата оправяха червената покривка върху желязната маса. Изведнъж си зададох въпроса: „Какво правя аз тук?“ И после отново: „Какво правя аз тук?“ И стана нещо, сякаш мозъкът ми се изпълни с мелодия, повтаряна отново и отново. Тогава се уплаших, капитане. Бях възбуден и щастлив и уплашен до смърт, но бас ловя, че съм бил широко ухилен, както съм сега. Ето така я карам аз, капитане. Нямам глас да пея или да крещя. Но свиря на моята арфа, нали? И какво правя аз сега, капитане? Катеря се по друга улица с каменни стъпала на светове разстояние, после ще слизам, а сега е нощ, щастлива и страшна като дявол. Какво правя тук сега? Да! Какво правя?