Читать «Свръхнова» онлайн - страница 114

— Изливаш си душата, Мишок — Лорк стана от мястото си на най-горното стъпало. — Хайде да се връщаме в Таафайт.

— О, да. Разбира се, капитане. — Внезапно Мишока се вгледа в съсипаното лице. Капитанът го гледаше. Дълбоко, някъде в начупените линии и светлосенки Мишока съзря насмешка и състрадание. Той се засмя. — Щеше ми се да е тук сега моя сиринкс. Щях да свиря така, че очите ти да изскочат. Щях да ти обърна носа с двете ноздри наопаки и щеще да станеш два пъти по-грозен, отколкото си сега, капитане! — После погледна към отсрещната страна на улицата: изведнъж мокрият паваж, хората, светлините и техните отражения се завъртяха като в калейдоскоп в премрежените му от сълзи очи. — Щеше ми се да е тук сега моят сиринкс — отново промърмори Мишока, — да е тук при мен сега.