Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 50

"Тогава ми светна. Имаше наистина една сграда, встрани от нашите бараки, в която не бях влизал никога през целите пет години. Никога не бях заставал пред нея; виждах само покрива, от време на време, през дърветата. И веднага си спомних как, в някоя изтощена вечер, след като ни бяха върнали от забоите, виждах поне на три пъти пазач да тръгва натам с кофа катран. Никога не ми бе хрумвало да питам, какво става. Но сега вече знаех, каква бе тази сграда.

"Очевидно, години преди да дойда, е била барака за роби. Но онова, което беше докато бях там, бе казармата на пазачите.

"И робите не ги пускаха да я доближават.

"И затова никога не бях виждал нито основите й, нито железата в тях. И ако това бе онази сграда на пазачите, то и пътят, по който яздех сега, трябваше наистина да води към мястото, където бяха спирали керваните. Но после, като се огледах в дърветата и храстите наоколо, и тази яснота изчезна. Защото ако онова бе сградата на пазачите, а този път горе-долу съвпадаше с онази пътека, то всичко това би поставило моята барака на съвсем друго място от това, което старицата ми бе посочила.

"Въздъхнах и пак се огледах. Колко близо минава този път, помислих си, до онази пътека, по която аз, Намюк и оня войник носихме Врач? Като оглеждах храстите се питах, дали тук Врач се опитваше да изпразни разкъсания си пикочен мехур? Погледнах нагоре през клоните към сивото небе. Как бяха легнали облаците върху синевата през онзи безкраен ден?

"Една мисъл се върна, върху която бях разсъждавал много пъти през последните години: нямах никаква идея къде е погребан Врач. И като прост миньор и като началник смяна помнех поне тридесетина роби, които бяха умрели от насилие или естествена смърт. Но не знаех нищо за това, къде са положени техните тела.

"В Колхари, ако следваш улица Мрежопоправяческа от пристанището покрай грънчарските работилници, които са скупчени покрай доковете, и продължиш чак дотам, където пресича Авеню на боклучарите, и след това още половин миля докато, след като преминеш през махалата на пустинниците улицата си губи името, накрая стигаш до едно поле, откъдето грънчарите си копаят глината и където, заедно с безчет други в клането на Месеца на плъховете моите родители, казвали са ми, са погребани. Ходил съм там от време на време през годините, понякога за да видя други останали живи от тази нощ да крачат край редките дървета, втренчени в неравната повърхност на земята, или да гледат хълма на едно ново масово гробище, направено за просяците, чиито трупове ги събират всяка зимна сутрин под Моста на загубеното желание. Но в мините, където стотици мъже са работили повече от век, затворници за цял живот (повечето умираха преди да навършат 30) просто не знаех, кое поле или блато или хълм е поемало дори едно от техните тела — дори къде моето би било захвърлено, ако аз бях се състезавал с Пифълс.