Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 48

"Покрай основите (добре, ама никоя от бараките, които си спомнях, не бяха имали никакви основи) на всеки няколко инча парче желязо бе набито в камъка. На две места железата още стърчаха. Само тези две бяха цели. Всичко останало бе ръждясало и се бе счупило, виждаха се само ръждивите остатъци в камъка. „Когато пристигнах тук, имаше поне десет цели железа,“ каза жената докато, от седлото на коня, гледах надолу, „и все още тогава ги мажехме с катран всеки сезон.“ Тя се чудеше, беше очевидно, дали някога съм бил оковаван за тези железа. „Но всичко това го прекратиха, имаше толкова много друга работа и все по-малко хора да я вършат, три-четири години след като аз дойдох. И след още три-четири години остана това, което виждаш сега. В някакъв смисъл е срамота. Е, не бих искала тези железа да бъдат ползвани, както и ти не би искал. И все пак, винаги съм си мислила, че тези неща трябва да се пазят. Така че хората да не забравят. Имам предвид, какво беше едно време. Когато ти си бил тука.“ Някои от железата бяха напълно изтръгнати, и само дупките в камъка бяха останали. В годините на моята свобода бях гледал много такива основи (или понякога каменни пейки или каменни стени), по които цели редици такива железа говореха за стотиците роби, завързани за тях с вериги, роби които са работили в мините, полята или каменоломните поколения наред. Такива железа наистина бяха знак за най-ранни робски бараки, каквито очевидно бяха тези, а в такъв случай те не можеха да бъдат на по-малко от сто години. За пръв път бях виждал такива неща вече като офицер, когато служех на юг и на запад. И когато ми бяха обяснили за какво служат такива железа, спомням си, си бях дал ясна сметка, че в мините нямахме такива неща; че там ни вързваха заедно с вериги само когато трябваше да се преместим на групи от едно място на друго, както ставаше, когато внезапно някои от нас трябваше да бъдат изпратени да се борят с горски пожар, или да местят камъни и дънери, или да правят диги при наводнения. Като гледах камъка и железата сега обаче започнах да се чудя, да не би да съм пристигнал в съвсем друга мина, напълно различна от онази, в която бях живял и работил, защото след като съм прекарал пет години само на дузина метра от това място (ако старицата бе права за склона), нямаше начин да нямам никакъв спомен нито от тези постройки, нито от камъните, нито от железата!