Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 49

"Конят ми започна да престъпва нервно. Потупах я по врата. „Кажи ми.“ Погледнах строго жената в нейната кафява роба. „Имаше една голяма поляна, където спираха керваните, зад… е зад онова, което тогава наричахме южните бараки. Трябва да е било някъде на половин миля оттук.“

„Искаш да кажеш мястото, където ще е церемонията?“. Тя беше варварин като теб, Удрог, но нейната кожа бе изгоряла от слънцето до такава степен на кафяво, че тя изглеждаше като гражданин, а нашийникът на врата й се бе слял с този цвят под сламената й коса. „Където ще ни сваляш нашийниците.“

„Да,“ казах. „Може би за това става дума.“

„Ето там е. Обръщаш си коня, минаваш завоя и ще го видиш пътя, отбива се вляво.“ (Път, помислих си. По мое време имаше пътека, която бе така обрасла тук-таме, че и тя не се виждаше на някои места). „Карай десетина минути по него с най-бавен ход — или галопирай за две — и ще го видиш. Оттам започваш да виждаш и града.“

"Град? Благодарих й, обърнах и потеглих според нейните инструкции. Дали е възможно междувременно да се е появил град? По отношение на времето обаче работата звучеше горе-долу правилно. Карах си натам, според нейните указания, без да позная нито едно дърво, нито една скала; там, където тя бе казала, подкарах по коловоза на коларския път, достатъчно широк да се разминат двама препускащи ездача. Изобщо, можех да се движа точно в обратната посока на онази, която ми трябваше, и да съм на стотина стадия от моята мина. Както яздих се тревожех от цялата работа. Може би сградата, от която току-що бях тръгнал, си е била там и по мое време, но е била изоставена някъде из гората, както очевидно местата, в които бях живял и работил, са сега погълнати от дърветата. И макар може би сградата през цялото време да се е намирала 10, 20 (или 30, 40) метра навътре в гората, просто никога да не съм знаел, че е там. Времето минава и, докато един сгради се рушат, може би пък мястото покрай тази е било разчистено, за да бъде ползвана наново…

"Или може би тя винаги си е била сред шестте, седем, осем сгради, които помня. И аз просто съм я забравил: не знаейки по онова време тези железа за какво служат, просто не съм ги виждал. Все пак, за да се запазят железата — а жената твърдеше, че поне десет са били здрави преди петнадесет години — те е трябвало непрестанно да бъдат мазани с катран, всеки сезон. Бях роб пет години, отначало прост миньор, накрая началник смяна. Ама кой пък би влизал в гората, за да маже с катран изоставена сграда, погълната от растителността? Не трябваше ли да си спомням как някакви хора са били пращани да вършат такава работа?