Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 47

"Тъй като добре си бях свършил работата, не бях взел някакви значителни тревоги със себе си. Какво ли е сега, почудих се докато пътувах, връщайки се обратно в бараките, в мините и полята около тях, които не бях виждал, макар да бях минавал покрай тях често по друга работа, вече 26 години? Хвърлих си мислите напред, към забоите.

"Аз съм такъв, че там където отиват мислите ми, следва и тялото.

"По време на една утринна спирка излязох от каретата да се поразтъпча и казах на керванния организатор, че вземам оседлан кон и тръгвам напред, пред останалите: исках да имам някакво време, макар дори час, да съм сам на сцената на моето робство.

"И много се радвам, че така реших.

"Докато конят ми се препъваше през едно място, което някакъв фермер и две жени, тръгнали на пазар с каруца натоварена с телета ме бяха уверили, че са мястото на старите обсидианови мини, се натъквах на пътища там, където не трябваше да има такива; и намерих дървета и храсталаци там, където едно време бяха ливади; видях хълм и езеро, за които нямах никакъв спомен; забелязах колиби и къщи там, където трябваше да има тресавище. И единственият отвор на тунел, който намерих, бе на една мина която дори по мое време беше отдавна затворена и закована, докато онези забои, в които аз и моите съратници някога се бяхме потили, очевидно бяха погълнати от настъпващата гора — защото изобщо не успях да ги открия! Когато най-сетне напуснах гората и видях дългата стена, ограждаща робските бараки, нищо по нея не ми се стори познато. Една чистачка тъкмо излизаше от там, стара варварка с нашийник — един от робите, сетих се, които бях дошъл да освобождавам.

"Когато я настигнах с коня да й задавам въпроси, макар да се стараех да бъда дружелюбен, тя остана затворена. Чак когато й казах кой съм и за какво съм пристигнал, тя стана гостоприемна и грижовна. Горгик Освободителя? Да, бяха им казали, че церемонията ще бъде през този ден! Цяла седмица за нищо друго не се е говорило. Тя все повече се вълнуваше, непрестанно си удряше челото с опакото на юмрука, изливайки поток от славословия за нашата императрица, чието царстване описа с всички алитерации, които можеше да формулира. Ще вляза ли вътре? Искам ли да се запозная с останалите? Ще вземе коня ми, ще ми намери закуска, всъщност ще ме обслужва във всичко, което може.

"Не, казах й. Бях дошъл само да видя мястото, където (тя вече знаеше и това) съм бил пет години роб.

„Сигурно много се е променило,“ каза.

"Кимнах. „Да, виждам.“ Поисках да ми разкаже онова, което знае. Разбира се, съгласи се тя. Да, това тука бяха жилищата на робите от времето на старата императорска обсидианова мина. Била е тук вече 15 години. Имало един мъж, пак сред робите, които щях да освобождавам заедно с нея, който бил тук от 20. Дори бил работил като миньор в последните години на мината. Но сега бил тръгнал по работа. Третият роб, каза ми тя, младеж на 22, бил тук непълни 10 години. Един лентяй и нехранимайко, увери ме тя. Но когато възрастният мъж се завърнел, да съм говорил с него. Пазачите и наемните, които поддържаха имперските съоръжения и пазеха собствеността? Е, в днешно време такива идваха и си отиваха за някакви си две-три години. Никой от тях нямаше истинско знание за това място. Но тя самата ще ми каже всичко, каквото и да е, стига да го знае. Доколкото успях да се ориентирам в нейния разказ, бараките, в които бях живял — и в които бе умрял Врач — отдавна били разрушени. Зле струпани дъсчени структури, тези бараки днес не бяха оставили и намек за следа по земята, за да се види, къде са били. Не, тя самата никога не ги е виждала. Били премахнати преди тя да се появи: посочи натам, където според нея трябвало да са се намирали — на оня склон ей-таме. (Дали бе права не мога да кажа. Но не си спомням мястото на нашите бараки да е било толкова наклонено). Дългите бараки от които бе излязла, тя ме увери, са най-старите постройки на мините. Да, те бяха горе-долу размера, който помнех. Няма начин да не съм бил тук като момче, заяви тя, защото макар да са били преустройвани преди десетина години, все пак е очевидно, че са строени преди 50, ако не 60 години. И, като гледах стените, бях принуден да се съглася.