Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 41

"Завъртях се около оста си и последният пазач отстъпи назад с шепот, „Не, не! Добре! Не…!“ и после се обърна и се шмугна в гората, все едно той бе бягащ роб.

"Пленниците бяха 27. Крачих през светлината на огъня, солен вкус в устата ми (в някакъв момент, както се извръщах да замахна с меча, си бях прехапал до кръв бузата отвътре) и отключвах нашийник след нашийник след нашийник.

„Хайде, давайте…! Хайде…! Махайте се оттук!“

"Тези две случки ти казват за дните и нощите на моята борба, Удрог; но нека ти разкажа за вечерите и за изгревите. Защото, година по-късно, в късния следобед, докато златна светлина блести във високите листа на дърветата и, към изток, късовете синьо между клоните започваха да потъмняват, си приказвах и се смеех с едно хора, които се бяха спрели да се насладят на принадлежането, на закрилата, на временната общност която се създава покрай някакъв огън в гората, докато някак се узна, че сред тази група пътници почти половината сме били, по някоето време, роби. Първо един си разказа историята; после друга си каза нейната. Повярвай ми, те не бяха по-малко възмутени от несправедливостта на робството, отколкото бях аз. Когато дойде моят ред да разказвам направих една шега, после още една на тема моята непохватност, моята липса на разказвачески умения докато бях закупувал онези шестима роби на пазара; после пък се подигравах над тръпненето, което предшестваше нощната ми атака — тръпнене, което доведе до забавяне, което пък даде възможност на робаря да нанесе още дузина жестоки удари.

"Една тежко сложена жена, която стоеше права на края на групата, отпи вода от канчето, което държеше в двете си ръце и каза: „Помня те, Горгик, бях от робите, които ти освободи тогава.“ И докато всички млъкнаха други двама, единият седнал с кръстосани крака близо до огъня докато пламъците играеха по кафявите му колене, а другият клекнал настрани в синьо-черната сянка на голям клон, надвиснал сантиметри над плешивата му глава, и те сега обясниха, първо единият, после другият, че те пък били роби докато тях не ги освободила жената, която аз бях освободил — макар тя самата, колкото и да мъчеше да си спомни и дори дъвчеше ръба на канчето, не можа да си ги спомни, както и аз не я помнех нея.

"Често се мъча да си припомня дали беше бивш роб или просто свободен варварин покрай вечерния огън който, ужасен от онова, което бе чул от всички ни на тема робство, пръв направи предложението: „Дори само десетина от нас да се обединят за да работят за прекратяването на робството в Неверион ние бихме могли да постигнем сто пъти повече, отколкото същите десет, работещи в отделния си гняв. Води ни, Горгик.“

„Че как да ви водя?“ Изсмях се. „Не мога да разпозная разликата между ярост, страх, желание и любовта към самата свобода. Нито пък изобщо съм сигурен дали, в края на краищата, всички тези не са едно и също нещо.“