Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 40

"Когато настигнах войниците си шестте нашийника бях ги скрил дълбоко в провизиите, натоварени на каруцата.

"Един друг път, Удрог, година след като се бях уволнил от имперска служба крачех по един път, по който само светлината на луната, надникваща тук-таме през скъсвания в облаците ми позволяваше да идентифицирам по пътната прах десетките следи, които показваха преминаването на оковани във вериги и в нашийници единици човешка стока. После видях огън до пътя и чух, кълна се, не гласа на някакъв изморен или пиян робар да вика по стоката си да си махне гурелясалите тела от пътя му, но, заклевам се, някаква преувеличена и комедийна пародия на робар, каквито можеш да видиш в театралните комедии, в които се подиграват на робарите: то бяха викове, фукане, писъци, крясъци и удари с някакъв дървен инструмент ту по тази старица, ту по оня старец и, докато някои плачеха, други бяха прекалено уплашени и само хленчеха… тази част комедиантите някак си никога не показват.

"С оръжие във всяка ръка пропълзях през храсталака като някакъв бандит, промъкващ се за убийство. Дали, когато се спрях на границата на светлината от огъня направих това, само за да видя по-ясно естеството на неговото престъпление? Страх ли бе онова, което — както вече се бях нахилил — ме държа известно време в сенките? Или се забавих, за да разузная, колко мъже имаше със себе си? Или може би тези десет-петнадесет-двадесет секунди отидоха, за да си пресметна шансовете и планирам по-добре нападението? Не, Удрог: секунда след секунда, докато стоях и гледах, си мислих да не би пък човекът да съм го хванал по средата на някаква неудачна шега, че просто наблюдавам някакво глупаво забавление, което излиза извън контрол?

"Защото все пак един от тримата му въоръжени надзиратели се смееше до сълзи докато кръв хвърчеше от тоягата на робаря.

"Дали накрая се нахвърлих върху тях поради страст, гняв, страх? Онова, което чувствах, Удрог, бе точно същото потръпване, което ме бе обляло когато високият повелител бе махнал нашийника от врата ми. Защо да не назовем това свобода? Оттласнах се от пръстите на краката си, хвърлих се напред, завъртях меча — с един удар, мисля, отсякох ръката му и при следващия бях разрязал робарската му престилка, за да разсека и двете му бедра. Докато падаше се обърнах към един от другите, който не се смееше. Всичко беше бързо, кърваво и много шумно. Всички викаха, аз също. По едно време успях да измъкна едната верига от нейния железен кол и се развиках: „Бягайте! Сега сте свободни…“, макар само двама от така развързаните роби да хукнаха. (Убеден съм, че всички мислеха освободителя си за точно толкова луд като надзирателите им — двама от които към този момент вече бях убил и един ранил тежко.) Докато отключвах ключалките една робиня се натъкна на ножа ми, разряза си ръката — така и не разбрах, колко дълбоко — и избяга с писъци.