Читать «Играта на време и болка» онлайн - страница 39

6

"Свободата ми се случи, когато бях на 21 по същия начин, както робството ми се случи като бях на 15. Още един керван бе спрял в полята до мините. Този принадлежеше на Везирката. Тя ме закупи по хрумване също толкова произволно, колкото са хрумванията на всички аристократи, за които вече съм споменавал. Когато тя се измори от мен ми подари свободата — и тригодишен договор за офицер в имперската гвардия. Но, поради онази нощ, която бях изпитал на 17, свободата дойде при мъж, който можеше да иска, който можеше да желае, който можеше да мечтае. Под спусналата все върху мен свобода аз се научих да действам.

"Веднъж, в последната година на службата ми като имперски офицер, когато се връщах за да настигна моите войници към Ка’леш, докато минавах през някакъв южняшки пазар на сутринта внезапно спрях воловете си, обърнах се към робаря, който се бе паркирал до една сергия за домати с шестте си стоки за продан — и той и стоките му бяха кльощави и бавни — и му ги купих всичките.

"Проверих с пръсти венците им (оголени тук, подпухнали там), примигнах срещу редките им зъби (този счупен, онзи гнил), погледнах им в пъпчивите уши (пълни с кал и други течове), една инспекция, която робарят изиска от мен докато той кашляше и ме навиваше да ги напазарувам. Дори докато провеждах тази инспекция се опитвах да му обясня, че това не ми трябва, но гласът ме се задъха и удави в гнева ми, така че шепата думи, които успях да измърморя излязоха от устата ми напълно неразбираеми, все едно ръмжене или шепот. Накрая, безмълвен, му отброих железни и сребърни монети в корясалите пръсти, вързах им ръцете зад гърба, следвайки неговите инструкции, и най-накрая скрих железния ключ във военната кожена кесия на кръста ми. Сигурно робарят ме е помислил за ням или луд. Дали частичната ми парализа бе — парализа не само на гласа, но и на ръце и крака, защото като започнах да вързвам една старица се спънах, а докато плащах изтървах три монети в праха — заради възбудата по едно варварче, като тебе Удрог, който бе сред шестимата, с коса изядена от червеи? Или беше заради ярост срещу институцията, която бе разбила на трески моето детство и бе изхвърлила тази половин дузина пречупени, изгорени от слънцето същества върху брега на онова, което ми оставаше от живота? Или бе просто страх, че нещо — грамадно, безименно, и невъобразимо по-голямо от мен — щеше, заради моето нарушение, да сцепи облаците, бръкне надолу и ме смачка в калта?

"И трите тези възможности бяха там, да ме спъват, да ми разтреперват ръцете и да ме карат да изпускам монети. Въпреки това, макар да се спъвах, треперех и пелтечих, го направих. След това си отведох шестимата роби, вързани за каруцата, вън от града, свалих им нашийниците и им казах, с грубост идваща от притеснение: „Свободни сте. Всичките. Така че си вървете.“ Двама ми благодариха надълго и нашироко. Един се пулеше без да разбира, какво става. И, след бледи усмивки към мен, намигвания един към друг и голямо мигане срещу слънцето, още трима — включително варварчето с наядения скалп — се обърнаха и с онова толкова човешко упорство, което сигурно им е помогнало изобщо да достигнат до града в окови, си тръгнаха от него, точно толкова неспособни да говорят, колкото бях и аз.