Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 137
Розмари Роджърс
А сега никога нямаше да разбере дали това е възможно. Сега ще умре сама на това ужасно място в присъствието на безумния мъж от кошмарите й и никога няма да познае любовта.
Смъртта не е толкова страшна, помисли тя като в мъгла, докато светът около нея се въртеше все по-силно, и по-силно. Ако можеше да спре това бучене в ушите й… дори Нортуик бе само неясен образ сега, а приглушеният му глас заглъхваше все повече… защо й крещеше? Нали това искаше? Той иска да умра, и аз умирам. Защо крещи така?
Чу се силен шум като удар от камшик, който отекна в празната изба и ехото го понесе — вълна след вълна се разбиваха с грохот в прилива, който искаше да я погълне.
Нещо топло се разля по тялото й, после усети тежест и се опита да задържи очите си отворени, но не успя. Всичко бе толкова объркано, и докато тъмнината пропълзяваше все по-близо до нея, тя се изненада и изпита облекчение, защото чу гласа на Брет, който идваше иззад сенките. Познат и силен, гласът му и говореше, че всичко ще бъде наред. После тежестта изчезна и ръцете й бяха освободени, а тя усети, че нечии ръце я повдигат… топли ръце я придържаха, дърпаха я да стане, но беше твърде късно. Тя искаше да заспи, да се гмурне в примамващата бездна, където няма болка.
18
Отново се чуха гласове, които звучаха вече по-близо. И най-сетне беше на топло. Мъртва ли е? Кайла искаше да отвори очи, но се страхуваше какво може да види. По-добре да лежи така и да слуша, вместо да рискува да отвори очи… Брет ли беше това? Гласът звучеше като неговия, а другият — разтревоженият глас, бе на Кенуърт. Те също ли бяха мъртви? Не, разбира се, че не. Тогава може би… тя се опита да осмисли ситуацията, а пръстите й опипаха гладката повърхност под нея. Чаршафи, не камък. Трябва да е в легло. Значи е жива. Не беше умряла в онази мрачна изба при Нортуик. Изпита безкрайно облекчение и леко отвори очи. Приглушена светлина осветяваше стая, която разпозна — това беше къщата на Брет в Лондон. Да, ето я розовата нощна лампа до тоалетната масичка, чиято светлина се процеждаше през спуснатите завеси на голямото легло. Обграждаха я пухкави възглавници и тя се обърна леко, като примижа от болката в ръката си.
Един глас се извиси, рязък женски глас — танте Селест.
— Не мога да приема, ваша светлост. Не ме интересува какво казвате, трябва да я предпазим от повече скандални ситуации. Вие допринесохте достатъчно и…
— Съгласен съм — отговори Брет спокойно. — Имам намерение да я предпазя от това в бъдеще. Нортуик е мъртъв и няма нужда да се разчува станалото в онази изба. Само Бари и аз знаем какво направи той с нея.
— Добре… това улеснява нещата… но, Боже мой! Не е ли достатъчно! Вие разрушихте живота й. Доброто й име е опетнено и е в устата на цял Лондон, и то заради вас. Как можете да поправите стореното зло?
