Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 136

Графът се изправи и Кайла зърна проблясък на метал в ръката му, докато се отдалечаваше от нея. Тя затаи дъх и по тялото й пропълзява ледени тръпки, когато разбра, че той държи нож. Като отстъпи назад, Нортуик вдигна острието и дълго я гледа изпод надвисналите си вежди.

— Страх ли те е?

Гласът му звучеше почти нежно. Тя кимна и се вгледа в острието:

— Да…

— Сладко дете. Искам само да ти помогна. Светът е станал толкова зъл, толкова порочен… — Прокара хладното острие като милувка по нежната кожа на бедрата й и тя с усилие се сдържа да не закрещи. Той се усмихна.

— Обещах да не те наранявам. Няма да ти причиня болка. Ще бъде като сън… леко боцване, съвсем леко, по китките ти и цялата нечиста кръв ще изтече от теб толкова бавно, че ти няма и да усетиш… Не, недей да се съпротивляваш. Това ще ускори нещата, а ние имаме нужда от време, време да се пречистим от грях и съблазън…

Този път Кайла не можа да сдържи писъка си, който силно проехтя под сводовете на избата, отрази се от стените и тавана и ехото му прозвуча като хор от стотици гласове на изтерзани души, които споделяха ужаса й.

Нортуик спокойно се отправи към скобата, където бяха завързани китките й. Кайла се опита да избегне острието, но той я държеше здраво и тя усети само слаба прорязваща болка, раната започна да пулсира.

— О, не, Господи, моля ви, не правете това… — Тя не искаше да се моли, но чу гласа си, сякаш говореше някой друг, друга жена лежеше на това каменно ложе и молеше за живота си, а Нортуик не й обръщаше внимание. Тогава разбра, че това е нейното погребално ложе — този студен камък, обграден със свещи — точно както маман бе лежала в стаята си в Индия. Само че маман бе облечена в любимата си рокля, а лицето й изглеждаше спокойно сред уханията на дузина свещи около леглото й. В сцената тук нямаше покой — бе изпълнена със смразяващ ужас.

— Виждаш ли, Кайла? Само леко одраскване, както ти казах — графът й се усмихна, а в празните му очи невинните пламъци на свещите се отразиха като пламъците на самия ад. — Скоро ще намериш покой. Аз също.

Кайла тихо ридаеше, като отчаянието й топеше надеждата за избавление, докато чувстваше как кръвта тече по китките й. Беше толкова студено, а тя не можеше да спре да плаче. Сълзите й сега течаха свободно, а кръвта изтичаше от вените й. Бученето в ушите й се усили и думите на Нортуик, с които я успокояваше или клеймеше, започнаха да заглъхват. Толкова спомени, толкова несбъднати желания — и всички те кръжаха около нея като в калейдоскоп. Появяваха се образи и мигновено изчезваха — пред очите й трептяха смущаващи сенки и картини от миналото й, които започнаха да се сливат и чезнат… бедната танте Селест. Тя ще обвинява себе си сигурно, както се обвиняваше за това, че не е била до Фостин, когато тя е имала нужда от нея. Само ако можеше да й каже, че това се случи не по нейна вина. Ярките цветове се преливаха един в друг и потъваха в неясни образи и странно — лицето на Брет се появи в центъра на този светлинен поток — мургаво красиво лице, присмехулно и неуловимо… защо не я обичаше? Тя би могла да се влюби в него само ако я искаше.