Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 132

Къде беше Брет? Защо я остави сама? Стоеше до нея, и изведнъж изчезна, а сега, сега при всяка мисъл изпитваше болка.

Една от сенките се отдели от стената и се приближи към нея. Гласът мъркаше приглушено и познато, като голяма котка — зловещо жужене, което я накара да потрепери отново.

— Студено ли ти е, мила? Няма значение. Скоро ще ти стане топло, нали? Да, аз ще се погрижа за теб, както трябваше да стане още първия път, когато те видях. — Неприятен смях заглуши думите на мъжа и тя отчаяно запримигва към него, опитвайки се да различи образа през мъглата.

— Норт… уик. — Гласът й звучеше странен и чужд, далечен и толкова слаб.

— Да, мила моя. Вече се събуждаш, нали? Много добре. Искам да чувстваш всичко, да чуваш всичко — отново прозвуча неприятният му смях, от който по гърба й полазиха тръпки. — Не, не, красиво дете. Не се бори с мен. Няма да ти помогне, както сама ще се убедиш много скоро. Тук си на сигурно място… прекрасна малка уличница. Имаш красиво тяло, макар и малко зряло за моя вкус. Но всъщност ти знаеш това, нали? Помня те като дете. Толкова руса, красива, перфектна… самата невинност. Недокосната и неомърсена — в очакване на разбуждането. Не като сега. Сега приличаш на всички тях: омърсена от докосванията на толкова много ръце, уличница, достъпна за всеки мъж.

Постепенно думите достигнаха до съзнанието й, тежки като камъни, и тя вдигна поглед, прозряла през мъглата пред очите й опасността, която я заплашва. Тя примигна, за да фокусира по-ясно и облиза сухите си устни. Гласът й прозвуча дрезгаво:

— Не… аз не… съм.

— Те всички го отричат — чу стържещия звук на обувки по грубия под и после пред очите й изплува лицето на Нортуик, ужасно при тази близост. Той я смрази с блясъка на безцветните си очи, които като празни прозорци гледаха към нея. Дланта му уж ласкаво обхвана брадичката й, но я принуди да погледне към него, когато тя се опита да отвърне глава.

— Можеш да отричаш, но тялото ти ще те издаде. Всички жени отричат до последния момент, когато не могат да не признаят злото в душата си. Ти няма да си по-различна. Но запомни, опитах се да те спася от това, което ще стане. Ако твоята майка, истинска кучка, не беше те отвела тогава, аз щях да те спася…

Гласът му замря и настана тишина, заредена с напрежение, а Кайла потръпна:

— Какво… възнамерявате… да правите с мен?

— Да те спася.

Кратък отговор, две думи, лишени от скрито значение, но подтекстът прониза Кайла до мозъка на костите й. Тя се опита да мисли, бореше се да намери начин да печели време, докато главата й се проясни. Клюмна и се удари в твърда грапава повърхност. До нея имаше стена от влажен камък, а китките й бяха вързани зад гърба й, но краката бяха свободни — дали би могла да избяга? Ако дори само за момент я оставеше сама, може би щеше да намери изхода? Но къде ли беше затворена? Беше толкова сумрачно и тъмно — светлина идваше единствено от свещите, подредени на ниски лавици наоколо. Тя примигна отново и дълбоко пое въздух — спарен и зловонен като в гробница. Сравнението я накара да потрепери отново.