Читать «Среднощна красавица» онлайн - страница 120

Тя се загледа в олющената фасада на сградата и после отново спря поглед на него. Той искаше да се отърве от нея. Разбира се. Възнамеряваше да се срещне с оперната певица. Проклет да е! Как си позволява да я унижава така! Първо да я показва по този начин, и после да направи публично достояние факта, че му е омръзнала. Тя няма да търпи това. Ако мисли, че ще му се размине, жестоко се лъже. Не, нямаше да бъде от онези жени, които се примиряват с къщичка в провинцията и студено писмо за сбогом. Но Брет вече слизаше от каретата и даваше указания на Бъртън да я откара вкъщи. Правеше го така небрежно, сякаш не бе сторил всичко възможно да разруши живота й.

Когато каретата рязко се люшна напред, тя реши какво ще направи. Почука рязко на вратата, за да привлече вниманието на кочияша.

В името на Бога Брет Банинг ще съжалява, че се е отнесъл с нея така. Ако не друго — поне няма да я забрави!

16

Кенуърт вдигна поглед и позна каретата на херцога, която спря пред входа на игралния дом. Най-сетне Брет пристигна и, за Бога, това забележителната мис Ван Влийт ли беше? Беше… изглеждаше по-красива, отколкото си я спомняше, облечена в плътно прилепнала коприна върху сатенена рокля, с възхитителна огърлица от рубини и диаманти, която блестеше върху нежната й кожа в сумрака на каретата… Нямаше смисъл да жадува за нещо, което никога няма да му принадлежи, но тя наистина бе ангелско създание! Блестящата руса коса бе вдигната във висок кок, къдриците й надничаха иззад качулката на наметалото й, по една на всяка буза. Изящният профил говореше, че е момиче с характер и малката обла брадичка с лека трапчинка потвърждаваше това. Тя изглеждаше враждебна, очите й бяха гневни, докато се взираше през прозореца на каретата.

Бари се стресна, когато зад гърба си усети движение и Нортуик изникна от сянката на вратата. Светлината падаше косо върху похабеното лице на графа, докато той се взираше тревожно в каретата. Бари бе толкова погълнат от дамата, че дори не забеляза присъствието на графа. Устните му се свиха и почувства нужда да го предизвика:

— Извинете, милорд, но пречите на движението.

Нортуик се обърна леко, а гъстите му вежди се вдигнаха иронично:

— Ах, това е самият Кенуърт. Колко жалко, че не можете да стоите далеч от игралните зали, моето момче. Ще ви спести много неприятности. Но сега, когато изплатихте дълга си, нямате търпение да стреляте по котката отново. Колко досадно.

— Спестете си шегите, милорд. Може да се поспори по въпроса.

Като го изгледа с присвити очи, графът замислено изду устни.

— Жалко че не се срещаме вече толкова често, Кенуърт. Май скоро ще ми писне от вас. Сигурен ли сте, че искате да останете? Може да се наложи да ви помоля да си тръгнете, ако станете твърде досаден.

— Треперя от страх. А сега, моля да ме извините, викат ме.

Минавайки покрай Нортуик, Бари го чу да мърмори: „Подмазвай се, момче. Улвъртън те държи в ръцете си.“

Думите го разстроиха, защото бяха верни и той не можеше да отрече това. Разходи се наоколо, но Нортуик влезе отново и се скри в тъмния вход. Проклет да е. Добре че вече не дължи пари на отвратителния граф, Улвъртън му зае достатъчно. Поне Брет бе истински джентълмен и прие като залог само думата му, като с небрежно вдигане на рамене отхвърли въпроса за залога.