Читать «Моя диодна лейди» онлайн - страница 9

След един час всички партии, освен нашата бяха свършили. Останалите играчи стояха около нас и гледаха. — Момчето си го бива. — заяви някой. чуха се доста потвърждаващи възгласи.

Погледнах часовника си. На Сийкфакс 5000 му беше необходимо все повече време за всеки ход. С крайчеца на очите си видях, че униформени пазачи ме обграждат по един планиран, но ненатрапчив начин.

Виждах и изненаданото изражение на Соня, докато местеше фигурите вместо машината си. Не се предполагаше да продължи толкова… Някакви осветителни тела изгаснаха и чух отнякъде да се споменава името ми.

След това Максин се впусна в един шеметен ендшпил. Не съм гросмайстор, но се имам за доста добър на шах. Не бих могъл да вникна в безкрайно сложните й линии на атака, дори ако между ходовете имаше по половин час.

5000 бавно контраатакуваше и аз всъщност не можех да определя чие е предимството. Като брой фигури бяхме почти равни.

Соня въздъхна и премести офицера си. — Мат. — каза.

— Благодаря. — казах аз. — Имаш красиви ръце. — и излязох.

Никой не се опита да ме спре, с изключение на един представител на шахматния клуб, защото не бях сторил нищо нередно.

Докато карахме към къщи, Максин каза: — Можем да го направим.

— Можем ли?

— Да. Сега знам точно как работи. Той е една прекрасна машина, но аз мога да го победя.

— Как тогава те матира?

— Аз му позволих. Не беше необходимо да го побеждавам, за да разбера това, което ми трябваше. Той все още не е бил побеждаван, а и не виждах смисъл да го унижавам пред всичките онези шахматисти-човеци.

Не ми хареса начинът, по който натърти последната дума, но оставих това без коментар.

В огледалото за обратно виждане забелязах мерцедеса на Соня Кронщад. Тя ме последва до вкъщи, обиколи сградата няколко пъти и изчезна.

През тези седмици си бях набавил всичкото необходимо оборудване, включително и парафина за калъпите за дъвки.

Сийкфакс 5000 бе докаран по въздуха от Масачузетс и пак така щяха да го върнат. Трябваше да бъде превозен от и до летището с камион. И така аз бях на път да се превърна в похитител.

Закопчах до долу блейзъра си на бели и червени райета, почистих праха от гетите с носната си кърпа, пригладих белите си панталони, нагласих червения си копринен шал, марка Аскът и огромните си черни фалшиви мустаци, натъпках още малко памук в бузите си, наложих сламената си шапка и вдигнах брезентовия си сак и онова, което трябваше да минава за куфар от крокодилска кожа, пълен с мостри. Поразмъкнатото облекло и спортната риза ми придаваха небрежния вид на истински обитател на Флорида.

Зачаках на ъгъла зад рампата за разтоварване.

Когато бяха приключили с натоварването на камиона и пазачите и лаборантите се бяха изтеглили от полезрението ми, закрачих натам, успявайки да пресрещна шофьора преди да се е качил в кабината.

— Вие сте точно човекът, който ми трябва! — изкрясках. — човек със вкус и претенции! Бих искал, сър, да ви дам една безплатна мостра от дъвките Дъб-Алерт! Дъвката, която освежава двойно! Двойно съживява! Искам също и да запиша реакцията ви на това прекрасно ново дъвкателно изживяване!