Читать «Моя диодна лейди» онлайн - страница 10

— Не дъвча много дъвка. — каза шофьорът. — Но все пак ви благодаря.

— Но сър, за моя работодател ще означава страшно много, ако вие вземете участие в теста за дъвкателна реакция.

— Тест ли? — попита той.

— По същество това е проба на общественото мнение, — казах, — Той ще ни помогне да разберем каква реакция предизвиква продуктът. Нещо като пазарно проучване. — добавих.

— Ами?

— Ей ти! — извика единият от пазачите, който се беше върнал на рампата. — Стой! Не си отивай!

Присвих се, докато той се хвърляше към мен. Последва го втори пазач.

— Безплатни мостри ли раздаваш? — попита първият като приближи.

— Да. Дъвки.

— Може ли да си вземем?

— Разбира се. Вземете си две.

— Благодаря.

— Благодаря.

— И аз ще си взема. — каза шофьорът.

— Заповядай.

— Не са лоши. — каза първият пазач. — Малко са остри и лютиви, грабват те.

— Аха. — каза вторият.

— Ъхъ. — добави шофьорът. След което пазачите се обърнаха и се отправиха към стълбата встрани от рампата. Шофьорът се насочи към кабината си.

— чакай, — казах му, — Ами теста за реакция на дъвката?

— Бързам. — каза, — Какво искате да знаете?

— Ами — С какво ви впечатли?

— Малко е остра и лютива, — каза, — грабва те. — Трябва да тръгвам! — каза, качвайки се в кабината и палейки мотора.

— Господин Дъб-Алерт ви благодари, — казах, хвърляйки един поглед през рамо, за да се уверя, че рампата е празна. След като звънецът замлъкна, се качих отгоре й.

Не бях зле с разписанието. Малко преди това бях оставил на бюрото един пакет за Господин Пожарникаря, за да си го вземе по-късно. Звучеше почти като обикновена пожарна аларма, за да изкара всички извън района на рампата. Макар че ми се щеше да се бе задействала три секунди по-рано. Не ми бе приятно да давам онези неща на пазачите.

Докато шофьорът форсираше двигателя си, измъкнах от брезентовия сак маскировката си и я нахлузих, така че всеки, който би хвърлил един поглед към асфалтираната алея, докато се покачвах в ремаркето на камиона, да си помисли, че съм лаборант, товарещ куфар от крокодилска кожа и брезентов сак.

Той превключи на скорост и аз пропълзях към кабината плюейки памук. Клекнах зад Сийкфакс 5000 и закопчах изцяло одеждите си. Бутнах брезентовия сак в ъгъла и положих Максин на коленете си.

— Колко време смяташ, че ще отнеме, бейби? — попитах, докато камионът потегляше.

— Колко запечен изглеждаше? — попита Максин.

— Откъде да знам, по дяволите?

— А аз откъде да знам?

— Е, поне приблизително.

— Достатъчно, за да стигне до онзи участък от пътя, за който ти казах. Ако по някаква случайност не сработи дотогава, ще трябва да сътвориш някакво произшествие тук отзад, за да го подмамиш и да му запушиш устата.

— Надявам се, че няма да се стигне до това.

— Съмнявам се, че ще се стигне до това. Дъвката беше с голяма мощност.

Почудих се, обаче, какво ще стане, ако проработи прекалено рано. Но Максин се оказа права, както винаги.

След известно време той отби рязко встрани от пътя и спря. Двигателят замря. Хлопването на шофьорската врата се чу почти едновременно с блокирането на спирачките.