Читать «У дома чака палача» онлайн - страница 35

— И така, аз поех управлението — продължи той, — поех го и къде, мислиш, ме беше оставил този идиот? Намирах се във вътрешността на някаква сграда и не ми трябваше повече от секунда-две за да осъзная, че това е банка. Палача е снабден с най-различни инструменти и Мани очевидно бе съумял да го прекара през вратите без да задейства сигналната инсталация. Намирах се точно пред главния трезор. По всичко изглежда, Мани бе решил, че сега аз трябва да поема предизвикателството. Едва подтиснах желанието да се завъртя и да пробия отвор в близката стена и вместо това побягнах по коридора. Стигнах предишната врата и надникнах зад ъгъла. Не видях никого. Не направих и две крачки, когато в очите ме блъсна ярка светлина. Беше прожектор. Не виждах пазача, криеше го тъмнината. В другата си ръка стискаше насочен пистолет. Тогава изпаднах в паника. Ударих го… рефлекс. Когато реша да ударя някого, удрям здравата. Само че бях забравил, че разполагах с цялата мощ на Палача. Не ще и дума, че съм го убил на място. Отново побягнах и не се спрях, докато не стигнах безлюдния район около Центъра. След това помолих останалите да ми помогнат, за да се освободя от шлема и манипулаторните ръце.

— Значи са следели всичко на монитора?

— Да, някой бе включил изображението на един от спомагателните екрани веднага щом бях поел управлението. Мисля, че е бил Дейв.

— Не се ли опитаха да ви спрат, докато бягахте?

— Не. Всъщност, нямах представа какво става край мен. След това ми казаха, че били твърде шокирани от случилото се, за да се намесят.

— Ясно.

— Тогава Дейв отново пое управлението, вкара Палача по обратния път в лабораторията, почисти го и го деактивира. Изключихме и операторската. Изведнъж всички бяхме станали ужасно трезви.

Той въздъхна, облегна се назад и потъна в продължително мълчание.

— Ти си единственият, комуто съм го разказвал — призна ми накрая.

Опитах от течността в чашата.

— След това отидохме у Лейла — продължи изповедта си той, — а за останалото можеш да се досетиш. Нищо не може да се направи, за да върнем човека обратно — решихме ние — но ако разкажем какво сме направили, това със сигурност ще е краят на една много скъпа и много сложна програма. Не ставаше дума, че бягаме от отговорност. Мислехме по-скоро за лястовицата, която щяхме да изпуснем завинаги. Ти какво щеше да направиш?

— Не зная. Същото, може би. Сигурно щях да си глътна езика от страх.

Той кимна.

— Точно така. Това е цялата история.

— Не цялата, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами Палача? Нали казахте, че вече имал наченки на съзнание? Щом вие сте го усещали, той също ви е усещал. И сигурно е реагирал по някакъв начин на случката. Имате ли представа по какъв?

— Дявол да те вземе — измърмори той.

— Съжалявам.

— Семеен ли си?

— Не.

— Водил ли си някога малко дете на зоологическа градина?

— Да.

— Тогава преживяването не ти е непознато. Помня, един следобед заведох моя малкия във Вашингтонската зоологическа градина. Бас държа, че надникнахме във всяка клетка. Той не спираше да обсъжда на глас всичко видяно, задаваше въпроси, хилеше се на маймуните и страшно хареса мечките — сигурно защото ги помисли за големи пухкави играчки. Но знаеш ли кое му направи най-голямо впечатление и го накара да подскача и да крещи: „Виж, татко, виж!“