Читать «У дома чака палача» онлайн - страница 32

— Джон ще свърши работа.

Той кимна едва забележимо на Лари и Лари се оттегли.

— Хладничко е тук. Сипи си нещо за пиене, Джон. Ей там, на рафта. — Той махна с ръка наляво. — Донеси и на мен. Два пръста бърбън във водна чаша. Само това.

Кимнах и отидох да пълня чашите.

— Сядай — той кимна към близкия фотьойл. — Но първо ми покажи какво си донесъл.

Развих импровизирания вързоп и му подадох шлема. Той отпи от чашата и я остави до себе си. Взе шлема с две ръце и започна да го разглежда, смръщил вежди. Не пропусна нито един квадратен сантиметър. Накрая го вдигна и го сложи на главата си.

— Съвсем ми пасва — ухили се той и лицето му за първи път заприлича на физиономията, която помнех от новините. Ухилен и намръщен — това бяха двете състояния, които сменяше. Нито веднъж не видях нещо по средата.

Той свали шлема и го постави на пода.

— Хубава изработка. Едно време не ни биваше за подобни неща. Какви ги дрънкам — та нали го е правил Дейвид Фантрис. Много имаше да учим от него… — Той отново надигна чашата и отпи. — Ти май си единственият, който го е използвал според предназначението му. Какво ще кажеш — върши ли работа?

— Влязох в контакт само за няколко секунди, така че не разполагам с нещо повече от почти повърхностни впечатления. Все пак имам чувството, че ако разполагах с още малко време щях да му хвана цаката.

— Какво мислиш, защо не е успял да спаси Дейв?

— В съобщението, което ми беше изпратил, споменаваше, че отвлякъл вниманието си за кратко с компютъра. Шумът му вероятно е заглушил бръмченето.

— И защо не запази това съобщение?

— Изтрих го по причини, които нямат нищо общо със случая.

— Какви причини?

— Мои лични.

Той надигна чашата, а когато я остави, лицето му бе почервеняло.

— Човек може да си създаде сериозни неприятности, като унищожава важни веществени доказателства.

— Значи и двамата имаме нещо общо, нали, сър?

Очите му намериха моите и в тях прочетох същото, каквото бях виждал в други хора, които не са ми мислели доброто. Той задържа погледа си за около четири удара на сърцето, после въздъхна и отпусна глава.

— Дон ме предупреди, че има няколко пункта, по които не позволяваш да те притискат — обяви накрая.

— Истина е.

— Бъди спокоен, не е издал нищо кой знае колко поверително. Но все пак трябваше да ми каже нещо за теб.

— Така и предполагах.

— Няма да скрия, че те цени много високо. Въпреки това се постарах да науча повече чрез моите канали.

— И…?

— Не можах… а ще ти призная, че моите хрътки ги бива.

— После?

— После какво… Бях доста заинтригуван от факта, че източници, които смятах за сигурни, бяха изплезили език… Известно ми е, благодарение на поста, който заемам, че последната обща регистрация отпреди няколко години не може да се похвали с безукорност. Сигурен съм, че са се намерили немалко вратички за онези, които знаят къде да ги търсят. Давам си сметка, че сред обществото все още се скитат „несъществуващи личности“ — сиреч хора като теб, които не обичат да хвърлят сянка.

Опитах вкуса на бърбъна.

— И ако аз наистина съм един от тях? — попитах.

Той се захили гаднярски но не каза нищо.