Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 28

— Вярвам в теб. Ти си умен и смел.

— Рано ще попадна в гроба. Прекалено често правя глупости.

— Изглежда съм влюбена в теб.

— Слушай, нека за това говорим по-късно. Сега трябва да обмисля нещо.

— Добре.

— Какво глупаво момиче си ти.

— Грешиш.

— Е, ще видим.

* * *

Когато се събудих от дълбокия си сън, се отправих да застъпя на вахта.

— Нещо закъсняваш — намекна Мъри.

— А ти пошушни на началството — озъбих се аз и седнах зад екрана на монитора — и то ще ме уволни.

Проектът „Румоко“ бе навлязъл в решеващата си фаза.

Мартин и Дени слязоха на морското дъно и разположиха ядрените заряди. Свършиха прекрасно работата си. Ние започнахме да се оттегляме. Зарядите щяхме да взривим по радиото.

От каютата ми бяха измъкнали неканените гости и бях благодарен за това на Керъл.

Най-сетне се отдалечихме на безопасно разстояние и радистът изпрати в пространството сигнала. Няколко мига цареше пълно безмълвие. После бомбите се взривиха.

През стъклото на илюминатора видях наддигащ се човек: стар, побелял, с широкопола шапка на главата. Изправи се, залюла се и падна.

— Ето какво стана — подхвърли Мартин, — развалихме въздуха.

— По дяволите! — изруга Дени.

Океанът се изду и се нахвърли върху нас. По едното чудо корабът се ударжа на котвата си. За миг стихията се укроти. А после като почна!

Корабът се разтресе като измокрено куче. Гледах, заловил се здраво за дръжките на креслото. Вън бушуваха огромни вълни: безжалостни и коварни те ни налитаха, но всеки път ние успявахме да се опазим от натиска им.

— Датчиците започнаха да действат — каза Керъл. — Изглежда, той расте.

Кимнах мълчаливо. Нямаше какво да се приказва толкова.

— Вече е голям — произнесе Керъл и аз отново кимнах.

В края на краищата създадената от нас твар се показа над водата. Това стана още същата сутрин. По повърхността на океана дълго се пукаха мехури, които ставха все по-големи и по-големи. Температурата бързо нарастваше. Отдолу бликаше светлина.

Внезапно в небето удари голяма струя вода. Фонтанът се издигна на невероятна височина и се позлати от лъчите на слънцето, сякаш беше главата на Зевс, който се спуска от небесата с някоя от приятелките си. Явлението божие се съпровождаше с оглушителен грохот.

Снагата на златокосия бог постоя така няколко секунди и се разсипа на сияещ пороен дъжд. Океанът се разбушува не на шега. Повърхността му се загърчи и засвятка; ревът ту замлъкваше, ту се усилваше. Отново се издигна фонтан, после друг, трети, четвърти и всеки нов все по-високо и по-високо…

После снагата на „Аквина“ бе настигната от ударната вълна на поредния взрив. Изглеждаше, че ни носи могъщ отлив…

Ние бяхме подготвени за такъв изход. Ние не трепнахме. Отливът ни отвличаше и отвличаше и не му се виждаше края. От вулкана ни отделяха много километри, а ни се струваше, че може с ръка да го докоснем.

Отново се извиси безкраен воден стълб. Прониза небосвода и ороси слънцето. Разду се встрани, а от основите му бликнаха пламъци. Бързо се спусна мрак: въздухът се изпълни с фина пепел. За щастие вулканичните облаци минаха встрани от нас като орляци черни птици.