Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 27

— На служба съм. Но ти си прав всъщност. Помогна ни, като при това не престъпи никакви забрани, ако не се брои случая с Джей-9, но това едва ли може да се нарече нарушение. Но аз съм длъжна да изпратя рапорт на началниците си, където по съответстващ начин ще опиша твоите действия. Уви, не мога да те пусна така лесно.

— Аз и не моля.

— Тогава какво искаш от мен?

Никак не се страхувах, че сведенията за моята дейност на борда на „Аквина“ ще попаднат в Централата. Щом ми се удаде възможност ще успея да ги изтрия. Но преди да попаднат там куп народ ще се запознае със станалото, а това никак не ми харесваше.

— Колкото по-малко хора знаят за нашите работи, толкова по-добре — повторих думите на Керъл. — Ако един човек излезе тихомълком от работата, никой няма да забележи.

— Грешиш.

— Добре де. Да допуснем, че доброволно съм ви помогнал.

— Това вече е по-добре.

— В такъв случай защо да не се придържаме към тази версия?

— Не виждам особени проблеми.

— Съгласна ли си?

— Ще видя какво мога да направя. Когато свършиш работата си тук, с какво смяташ да се захванеш?

— Още не знам. Ще отида някъде да си почина.

— Сам?

— Възможно.

— Знаеш ли, харесваш ми. Ще се опитам да те избавя от неприятностите.

— Ще ти бъда признателен.

— Изглежда, на всичко имаш отговор.

— Благодаря.

— А относно девойката?

— В какъв смисъл?

— Трябва ми ти момиче?

— Според мен ти си имаш добра работа.

— Така е, но не там е работата. така че трябва ли ти или не?

— Коя е тя?

— Стига си се правил на глупак. Едно момиче, какво друго?

— Не.

— Виж ти?

— Я слушай, не говори глупости. За какъв дявол ми е приятелка от спецслужбата? Нима наистина искаш да повярвам, че си в състояние да повериш съдбата си на един непознат?

— Видях те по време на работа. Ти си истински момък. Да, бих искала да свържа съдбата си с такъв непознат.

— Това е най-необикновеното предложение в живота ми.

— Решавай по-бързо.

— Ти сама не знаеш, какво приказваш.

— Може да не съм равнодушна към теб?

— Е, да, нали обезвредих твоята бомба.

— Не става дума за благодарност! — прекъсна ме тя. — Всъщност, благодаря за бомбата. И така, да или не?

— Чакай! Нека малко да си помисля.

— Моля. — Тя ми обърна гръб.

— По дяволите! Нека поговорим откровено. Ти ми харесваш, макар аз да съм убуден ерген с многогодишен стаж. Ти си една загадка.

— До го погледнем от друг ъгъл — каза тя. — Ти не си като другите. Аз също искам да не съм като другите.

— Например?

— Например, искам да лъжа компютъра и това да ми се удава.

— Защо смяташ, че лъжа компютъра?

— Защото това е единственият възможен отговор. Ако естествено си истински.

— Истински съм.

— Значи умееш да мамиш „системата“.

— Съмнявам се.

— Вземи ме със себе си — помоли тя. — Аз искам същото.

Погледнах я внимателно. Малък кичур коси едва-едва докосваше нежната й кожа. Стори ми се, че Керъл ще се разплаче.

— Значи аз съм твоя последен шанс? Всичко ти е опротивяло и като ме срещна, реши да играеш „ва-банк“?

— Да.

— Каква дивотия само. Знай едно нещо, поискаш ли да излезеш от играта, не мога да ти гарантирам сигурност. Аз самият не мога да я напусна. Играя по собствени правила и те не на всички са ясни. Съберем ли се заедно, скоро може да станеш вдовица.