Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 29

През тази преждевременна вечер океанът светеше. Сякаш самият Кракен разтревожен ближе дъното на нашия кораб. Сиянието в дълбините не гаснеше; смътно се очертаваше един контур.

Румоко. Конус. Ръкотворен остров. Отломък на потъналата Атлантида, която отново се вдига към повърхността. Човекът бе успял да сътвори земя. Ще мине малко време и тя ще бъде населена. И ако създадем цял архипелаг… Да, ще бъде като втора Япония. Човешката раса търси жизнено пространство.

Защо ме разпитваха? Какво ни разделя и противопоставя? Какви са мотивите им? Та ние, доколкото разбирам, вършим едно благо дело.

Напуснах рубката и се отправих в ресторанта. Там сякаш случайно при мен дойде Керъл. Поздравих я. Тя седна срещу мен.

— Здравей, обмисли ли нещата? — запита ме тя, след като си поръча салата и бира.

— Да.

— И какво ще ми кажеш?

— Че какво толкова да ти кажа? — повдигнах рамене. — Всичко е така внезапно, а и аз бих искал да те опозная още мъничко.

Тя ме погледна въпросително.

— Имам предвид един старинен обичай, който се нарича „годеж“. Ще опитаме ли?

— Не ти ли харесвам? Сравних нашите индекси на съвместимост — би трябвало да си подхождаме. Разбира се, аз съдя за това по досието ти, но ми се струва, че в този случай то не лъже. Ти ми подхождаш.

Сега аз я погледнах въпросително.

— Много мислех за теб. Бих могла да се свържа с горделивец и егоист, който познава добре техниката.

Знаех добре, че ресторанта се подслушва, а и Керъл добре го знаеше. Следователно не беше случайно, че провеждаше този разговор именно тук.

— Извинявай — казах аз. — Прекалено е внезапно. Нека си помисля още малко.

— Защо да не прекараме някъде заедно почивката си?

— Къде?

— Е, може и на Шпицберген.

Нправих кратка пауза и казах:

— Става.

— Трябва ми само час и половина да си събера багажа.

— Охо! Мислех, че имаш предвид съботата. Не, до края на седмицата съм зает. Ще трябва още веднъж да проверя апаратурата, а и вахтеното разписание…

— Но ти си свърши вече работата.

Започнах десерта — кафе и ябълкова торта с кедрови орехи. Без да поставям чашката на масата бавно поклатих глава.

— Мога да уредя, да те освободят два или три дни от вахта — отбеляза тя. — Никого няма да затрудни особено.

— Извинявай, но не обичам да оставям нещата несвършени. Нека почакаме края на седмицата.

Тя поразмишлява мълчаливо.

— Е, добре.

Кимнах и продължих с тортата. „Е, добре“ вместо „да“, „добре“ или „договорихме се“ би могло да бъде кодовата дума. Но ми беше все едно. Тръгнахме си. Керъл вървеше малко пред мен. Отворих услужливо пред нея вратата и от другата страна насреща ми тръгна човек.

Керъл се спря и обърна.

— Не трябва нищо да казваш — помолих я аз. — Забавих се и ме хванаха. Не си хаби времето да изброяваш правата ми. Зная ги не по-зле от теб. — В ръцете на мъжа проблясна стомана, аз си вдигнах сам ръцете и добавих. — Честита Нова Година!