Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 30

Но Керъл все пак процитира Наказателния кодекс, като избягваше погледа ми.

Дявол да я вземе нерешителността ми! Предложението й беше прекалено примамливо, че да прилича на истина. Интересно, помислих си разсеяно, дали би легнала с мен, ако това се изискваше от обстоятелствата? Тя беше права, че работата ми на „Аквина“ е завършена. Аз се канех да си плюя на петите и да се погрижа през близките двадесет и четири часа за края на Алберт Швайцер.

— Ще ти се наложи все пак днес да летиш до Шпицберген — изрече тя. — Там обстановката за разпит е по-подходяща.

Как всъщност да отклоня подобна любезна покана?

Тя сякаш прочете мислите ми и заяви:

— Като съдя по досегашното, ти не си безопасен, затова ще те придружават опитни хора.

— Ти ще ми правиш ли компания?

— Боя се, че не.

— Щом е не, да е не. Тогава ни остава само да се сбогуваме. Досадно ми е, че не ни се удаде да се опознаем по-близко.

— Не отдавай чак толкова значение на думите ми — усмихна се тя. — Просто трябваше да те извадя от релсите.

— Няма. Но аз и така си оставам една неразгадана тайна за теб.

— Моля за извинение, но трябва да ти сложа белезниците — прекъсна ни мъжът.

— Е, щом трябва — протегнах му ръцете си.

Но той почти виновно възрази:

— Не така, господине. Ръцете на гърба, моля.

Изпълних молбата му, но обръщайки се, огледах белезниците — оказаха се доста старомодни, правени по държавна поръчка. Ако се огъна както трябва назад, може да прекрача през верижката и тогава ръцете ми ще се окажат отпред. Тогава ми дай двадесет секунди…

— Може ли само един въпрос. От чисто любопитство. Ти разбра ли защо онази двойка нахълта в каютата ми? Ако не ми отговориш, ще ме мъчи безсъница.

Керъл прехапа устни — колебаеше се. Но въпреки това ми отговори:

— Те са от Ню Сейлъм, „мехура“ на континенталния шелф на Северна Америка. Страхували се, че „Румоко“ ще разбие кълбото им.

— Разби ли го?

Тя помълча преди да отговори:

— На знам. Ню Сейлъм засега мълчи. Търсим връзка с тях, но смущенията…

— Какво?!

— Нямаме връзка с тях.

— Искаш да кажеш, че сме унищожили цял град?

— Не. Учените казват, че рискът е минимален.

— Вашите учени — изрекох аз. — А техните са били сигурно на друго мнение.

— Естествено — кимна тя. — Техните учени още отначало организираха „обструкции“ на проекта. Те не вярваха и пращаха диверсанти. Опитваха се да го провалят…

— Колко жалко — измърморих аз.

— Какво толкова съжаляваш?

— Не какво, а кого. Момчето, което пъхнах под горещия душ. Е, добре, благодаря. Подробностите ще разбера от вестниците. Хайде, пращайте ме на Шпицберген. Сбогом.

— Не ми се сърди — каза тя. — Прросто изпълних дълга си. И по моему постъпих правилно. Ако ти си чист като белия сняг или като лебедовия пух, ще те пуснат скоро. И тогава няма да имам нищо против, ако си спомниш нашия неотдавнашен разговор.

Усмихнах се.

— Уви, вече ти казах сбогом. Впрочем, благодаря ти, че ме спаси от безсъницата.

— Не трябва да ме презираш.

— А аз не те презирам. Просто никога не съм ти вярвал.

Тя се обърна настрани.

— Лека нощ, скъпа лейди. Жал ми е да се разделяме, но такава е съдбата ми.