Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 16

— Защо?

— Защото съм заинтересован от запазването на здравето си. Сега вие ми нанасяте вреди, има вероянтост в бъдеще да направите нов опит. Не смятам да го допускам.

— Съмнявам се, че ще го повторим.

— Вашите съмнения нищо не значат за мен.

— Ти съвсем неотдавна спаси двама души, а сега хладнокръвно разсъждаваш за убийство.

Предпочетох да премълча.

— Отговаряй!

— Вие нищо не ме попитахте.

— Може да не е възприемчив към „психотропите“? — разтревожи се вторият.

— Досега не съм чул за подобно нещо. А ти? — обърна се той към мен.

— Не разбрах въпроса.

— Този препарат не те е лишил от способността да се ориентираш в трите сфери. Знаеш кой си, къде си и кога си. Въпреки това препаратът подавя волята ти и ти не можеш да не отговаряш на въпросите ми. Човек, който често е бил инжектиран с „ваксината на истината“ понякога успява да преодолее въздействието й, като мислено изопачава въпроса и така отговаря правилно, но буквално. Това ли правиш сега?

— Ти сигурен ли си, че правилно задаваш въпросите? — отново се намеси втория.

— Добре де, питай ти.

— Да си употребявал някога наркотици?

— Да.

— Какви?

— Аспирин, никотин, кофеин, аркохол…

— А „ваксината на истината“? — подсказа ми вторият. — Средството, което развързва езика на човека. Някога да си го взимал?

— Да.

— Къде?

— В Северозападния университет.

— Защо?

— Доброволно участвах в серия експерименти.

— На каква тема?

— Въздействие на наркотичните препарати върху съзнанието.

— Мислени увъртвания — каза вторият приятел. — Мисля, че е трениран. Макар да не е лесно осъществимо.

— Ти способен ли си да надмогнеш „ваксината на истината“?

— Не разбирам.

— Способен ли си да лъжеш? Сега?

— Не.

— Отново грешен въпрос — забеляза по-ниският. — Той не лъже. В буквалният смисъл всичките му отговори са истина.

— Тогава как да разберем нещо от него?

— И понятие си нямам.

Те отново ме отрупаха с град от въпроси и в края на краищата стигнаха до задънена улица.

— Той ще ме довърши! — оплака се по-ниският. — Ние така и за седмица няма да свършим.

— А струва ли си?

— Не, всичките му отговори са на лента. Сега е време да заработи компютъра.

Скоро щеше да съмне, но аз се чувствах превъзходно. За което не малка роля играеха избухванията на студени пламъци в областта на тилната мозъчна област. Дори си помислих, че ще успея един два пъти да излъжа, ако се понапрегна. През илюминатора видях настъпването на зората. Изглежда ме разпитваха най-малко шест часа. Реших да рискувам.

— В кабината има „ушенца“.

— Какво? Какво каза?

— Според мен корабната охрана следи всички техници.

— Къде са тези „ушенца“?

— Че откъде да знам?

— Трябва да ги намерим — презложи по-високият.

— Какъв е смисълът? — прошепна по-ниският и аз неворно се изпълних с уважение към него, защото подслушвателните средства не винаги долавят шепота. — Те са поставени дъло преди ние да се появим. Ако, разбира се, ги има.

— Може би те чакат ние сами да се обесим? — измърмори неговият приятел. Но въпреки това обходи каютата с поглед.

Надигнах се и като не срещнах възражения, отидох до койката и се проснах в нея. Дясната ми ръка сякаш случайно се пъхна под възглавницата и напипа пистолета.