Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 18
Роджър Зелазни
Той се намираше в студените части на земята, на метеорологичната станция на остров Туле. Стопанин й беше един забавен старец, голям любител на рома. И досега помня деня, когато закотвих "Протей на брега на едно малко заливче и се заоплаквах на дядото за жестокостта на моретата.
— Можеш да си починеш тук — предложи ми старецът.
— Благодаря.
Той ми показа станцията, нахрани ме, побъбрихме за моретата и времето. После взех от „Протей“ един кашон „Бакарди“, поставих го на пода и му предложих да го отвори.
— Както виждам, тук всичко е автоматизирано? — забелязах аз.
— Точно така е.
— Тогава, за какъв дявол те държат тука?
Той се разсмя.
— Един мой чичо беше сенатор. Трябваше някъде да ме нареди и ми намери това местенце. — Той ме задърпа за ръкава на палтото. — Ела да погледнем не тече ли някъде твоя кораб.
Качихме се на „Протей“ — яхта с нормални размери, каюта и мощен мотор. Разгледахме я.
— Хванах се на бас с приятели — обясних на стареца, — че ще стигна до полюса и ще им занеса доказателства.
— Синко, ти си побъркан!
— Зная, но все едно, ще стигна до там.
— И какво толкова? Може и да стигнеш. На младини и аз бях като теб — леко потеглях и Бог ме беше дарил със здраве. А ти май силите си придобил напоследък? — той се усмихна и се погали по проскубаната и напоена със сол брада.
— Има нещо такова — измърморих аз. — Пийни си. — Не ми се искаше да насочи мислите ми към Ева.
Той пийна и за известно време разговорът замлъкна.
Тя не беше такава. Искам да кажа, че нямаше какво да споменавам за нея на стария мръсник. С Ева се бяхме разделили преди четири месеца. И причините не бяха нито религиозни, нито политически. Всичко лежеше много по-длбоко. Затова го излъгах за една измислена мома и той остана щастлив.
Срещнах Ева в Ню Йорк, където се занимавах със същото като нея — почивах си. Ходех на представления, изложби и други подобни. Тя беше висока на ръст и със ниско подстригани руси коси. Пологнах й да намери станцията на метрото, слязох заедно с нея, поканих я на обяд и бях изпратен по дяволите.
Разигра се следната сцена:
— Не съм свикнала на това.
— И аз също. Но гладът не е добър роднина. Така че ще отидем ли?
— За каква ме вземате?
— За една интересна събеседница. Чувствам се самотен.
— Не търсите там, където трябва.
— Възможно е.
— Та аз дори не ви познавам!
— И аз вас също. Но се надявам спагетите с доматен сос и бутилка кианти да оправят нещата.
— И няма ли да ми се натрапвате?
— Няма. Аз съм мирен човек.
Така тръгнахме да ядем спагети. От ден на ден се сближавахме. Все тая ми беше, че живее в едно от онези дребни лудешки „мехурчета“. Бях достатъчно либерален и смятах, че щом с пропагандата на строителството на подводни градове се занимава клуб „Сиера“, значи такива градове наистина са необходими.
Сигурно трябваше да тръгна с нея, когато й свърши отпуската. Покани ме. В Ню Йорк ходех рядко. Както и Ева аз бях дошъл да видя Голямата земя. Трябваше да й кажа: „Омъжи се за мен“.