Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 15

— Не.

Те си зашепнаха нещо, после чух да щраква ключалката на куфарчето им.

— Ти лъжеш.

— Не, не лъжа! Аз може би спасих от смърт двама души, а вие сега ме оскърбявате! Какво толкова съм направил?

— Господин Швайцер, сега ние задаваме въпросите.

— Е, както желаете. Просто нищо не ми е ясно. Може би ще ми обясните…

— Вдигай си ръкава. Все е едно кой.

— Това пък защо?

— Защото ти заповядвам.

— Какво ще ми напривте?

— Една инжекцийка.

— Да не сте от медицинско-санитарната служба?

— Откъде сме, никак не те засяга.

— В такъв случай отказвам. Когато ви хване полицията, не зная по какви причини… Та така да знаете, когато ви пипне полицията, ще се погрижа да имате неприятности и с Медицинската асоциация.

— Достатъчно, засуквай ръкава.

— Протестирам! — но въпреки това засуках ръкава. — Ако сте решили да ме убивате, знайте, че ще пропаднете. Убийството не е играчка. Ако не ме убиете, няма да оставя нещата така. Рано или късно ще ви намеря и тогава…

В същия миг една оса ме ужили по рамото.

— Какво е това?

— Препарат Т-С-6. Сигурно си чувал за него. Ще бъдеш в съзнание, защото на нас ни трябва да се прояви логическия ти начин на мислене. Но ще трябва честно да отговаряш на всички въпроси.

Моето хихикане сигурно си го обясниха с въздействието на препарата. Аз се захванах с дишане по системата на йогите — това не можеше да неутрализира напълно действието на препарата, но повишаваше тонуса на организма ми. Остава ненакърнена способността ми да мисля логически, но напълно губя способността си да лъжа. Надявах се да заобиколя всички подводни камъни, като се оставя да ме носи течението. Освен това в запас бях приготвил един хитър трик.

Но не обичам никак този препарат — страничните ефекти оказват влияние на сърцето.

Действието на инжекцията не чувствах. Всичко ще си бъде както преди, но разбирах, че е само илюзия. Уви, не можех да взема противодействащото средство от аптечката на лавицата.

— Чуваш ли ме?

— Да — чух собствения си глас.

— Как се казваш?

— Албърт Швайцер.

Зад гърба ми се чуха две кратки въздишки. По-високият юначага изсъска нещо на приятелчето си, който щеше да попита нещо.

— Какво работиш?

— Ремонтирам оборудването.

— И какво още?

— И още много неща. Не разбирам…

— Работиш ли на правителството? Или на правителството на някоя друга страна?

— Плащам данъци, следователно работя за правителството.

— Друго имам предвид. Секретен агент ли си?

— Не.

— Тогава си агент, но не си секретен.

— Не.

— Какво си тогава?

— Инженер. Обслужвам техниката.

— И какво още?

— Аз не съм…

— Какво още? За кого още работиш, освен ръководителите на „проекта“?

— За себе си.

— Какво имаше предвид?

— Дейността ми е насочена към поддържане на моето икономическо и физиологическо благополучие.

— Питам те за другите ти господари. Съществуват ли?

— Не.

— Май е чист — чух гласът на вторият юначага.

— Възможно — изръмжа първият и се обърна към мен. — Как би постъпил, ако в бъдеще ме видиш някъде и ме опзнаеш?

— Ще те дам в ръцете на правосъдието.

— А ако това не ти се удаде?

— Ще гледам да те набия яко. Дори бих те убил, ако мога да представя нещата като нещастен случай при самоотбрана.