Читать «Пробуждането на Румоко» онлайн - страница 17

Докато го измъквах, освободих предпазителя. После седнах и насочих цевта право в неканените „гости“.

— Ама че сте зяпльовци. Сега аз ще питам, а вие ще ми отговаряте!

По-високият се пресегна към колана си и аз трябваше да го прострелям в рамото.

— Следващият?

Свалих заглушителят, който си беше свършил работата и го замених с възглавницата. По-ниският вдигна ръце и погледна спътника си.

— Назад! — наредих му аз.

Той кимна и се дръпна.

— Сядайте! — заповядах им на двамата.

Те седнаха кротко. Аз станах, заобиколих ги и застанах откъм гърба им. Взех оръжието им.

— Дай си ръката — заповядах на по-високия.

Куршумът беше пронизал месото. Дезинфекцирах и превързах раната. После им свалих кърпите и нимателно разгледах лицата им — оказаха се напълно непознати.

— Е, добре — въдъхнах аз. — Какво ви доведе при мен? Защо ве питахте за това, което ме питахте?

Вместо отговор последва пълно мълчание.

— Да не мислите, че имам повече време от вас? Затова ще ви вържа за столовете. Признавам си, че няма да се правя на глупак и да ви тъпча с наркотици.

Взех от аптечката лейкопласт и надеждно завързах пленниците. Сетне затворих вратата с верижката.

— На този кораб стените са звуконепроницаеми — отбелязах аз, докато прибирах пистолета си. — А относно „ушенцата“ ви излъгах. Така че, ако ви се вика, повикайте си и не се стеснявайте. Но най-добре е да се въздържите, защото всеки вопъл ще ви струва по един счупен пръст. И така, кои сте вие?

— Аз съм техникът, който обслужва „совалката“ — отвърна по-ниският. — Моят приятел е пилота.

За това признание той изпроси от колегата си един злобен поглед.

— Може и така да е — кимнах аз. — Преди несъм ви виждал, така че ще повярвам. А сега добре си помислете, преди да отговорите на следващия ми въпрос: кой е вашият истински господар?

Сега преимуществото беше на моя страна: работех на себе си, като независим менажер. В същото време наистина се казвах Албърт Швайцер, така че не ми се налагаше да лъжа по време на разпита. Винаги напълно се вживявам в образа. Ако гостите ме бяха попитали как съм се казвал преди, сигурно отговорът щеше да бъде напълно различен.

— Кой дърпа конците?

Отново мълчание.

— Е, какво пък — подхвърлих небрежно, — щом не разбирате от добро…

И двете глави се обърнаха към мен.

— Когато искахте да получите няколко отговора от мен, вие смятахте да ми поразвалите здравето — обясних им аз. — Не ме осъждайте, като си го върна на вашата анатомия. Басирам се, че ще получа две или три признания. Но ще подходя към работата по-сериозно — чисто и просто ще ви измъчвам, докато не проговорите.

— Няма да можете — каза по-високият. — Вие имате нисък коефициент на жестокост.

Усмивката ми не беше весела.

— Ще видим.

Леко ли е да прекъснеш съществуването си и същевременно да го продължиш? Тази задача реших без особено напрежение. Но ми беше леко: още отначалото съм участвал в разработката на „системата“ и ми имаха доверие.

Тогава, след като скъсах перфокартите, се върнах на работното си място. Прамех се, че работя усърдно над нова тема, но всъщност търсех и накрая намерих безопасен терминал.