Читать «Звездният звяр» онлайн - страница 140

Когато господин Кайку, Сергей Гринбърг и доктор Фтамъл пристигнаха, те завариха временно примирие, но въоръжените сили и от двете страни бяха нащрек. Всички хрошии се бяха прибрали зад бариерата, полицейските патрули бяха заменени от многобройни военни отряди, а високо над главите им, недостижимо за погледа, чакаха бомбардировачи, готови в краен случай да превърнат мястото в радиоактивна пустиня.

Тримата бяха посрещнати пред барикадата от генералния секретар и главнокомандващия. Генералният секретар изглеждаше угрижен.

— Здрасти, Хенри. Май се провалихме, но не е по ваша вина.

Кайку погледна скупчилите се хрошии.

— Може би.

Главнокомандващият добави:

— Евакуираме спешно взривната зона. Но ако се наложи да бомбардираме, едва ли ще успеем да направим нещо за двете хлапета.

— Тогава да изчакаме. Поне засега.

— Мисля, че не оценявате колко сериозно е положението, господин заместник-секретар. Например спуснахме върху пространството парализиращ похлупак, но полето спря да действува. Неутрализираха го. И то не само тук, а навсякъде.

— Значи така… Тогава не аз, а вие не разбирате колко сериозно е положението, генерале. Във всеки случай няколко думи няма да навредят. Ела, Сергей. Идвате ли, докторе?

Господин Кайку остави групата, събрала се около генералния секретар, и тръгна към пробива в барикадата. Вятърът, духащ по заемащия огромна площ космо-друм, го принуди да си крепи шапката.

— Не обичам ветровете — оплака се Каику на Фтамъл. — В тях няма ред.

— Вятърът, който ни очаква, е още по-силен — отвърна рарджилианецът, който не си правеше илюзии. — Приятелю, дали постъпвате мъдро? На мене няма да ми навредят, понеже работя за тях, но вие…

— Какво друго ми остава да направя?

— Не зная. Но в определени положения няма полза човек да е храбър.

— Може би, но още не ми се е случвало.

— Такова нещо се случва само веднъж.

Приближаваха се към внушителната маса хрошии, плътно обкръжили Глупи. На не по-малко от сто ярда по-нататък забелязаха и двете човешки същества на гърба на хрошията. Кайку спря.

— Кажете им да ми направят път. Искам да стигна до хрошията Глупи.

Фтамъл преведе. Нищо не последва, макар че хрошиите неспокойно се размърдаха. Гринбърг се обади:

— Шефе, а защо не помолим Глупи и хлапетата да дойдат тук? Не ми мирише тая тълпа да е приятелски настроена.

— Не. Мразя да се крещи, когато има такъв вятър. Моля ви, извикайте само на младия Стюарт и му кажете да ги накара да ни направят път.

— Добре, шефе. Страхотна история ще има да разправям на внуците си, ако дочакам внуци — каза Гринбърг, направи ръцете си на фуния и извика: — Джони, Джон Стюарт! Кажи на Глупи да ни направят път!

— Дадено!

Хрошиите се пръснаха като пометени с метла и се отвори пътека, достатъчно широка, за да мине колона войници. Малкото шествие тръгна покрай редиците на отстъпилите хрошии. Гринбърг усети, че нагоре-надолу по гърба му полазиха тръпки.

Единствената грижа на Кайку, изглежда, беше вятърът да не му отнесе шапката. Той изруга старателно, докато я придържаше. Спряха пред Глупи.

— Здравейте, господин Кайку! — извика Джон Томас. — Да слезем ли?