Читать «Звездният звяр» онлайн - страница 142

— Не си правете труда — каза му Кайку. — „Да“ е „да“ на всеки език.

— Но тя го прави невероятно красиво — обясни Фтамъл. — Припомня на поданиците си разни ужасни или прекрасни събития, станали още в далечното минало.

— Интересувам се само дали засяга бъдещето и докога ще стоим на този проклет вятър — каза господин Кайку и кихна. — Ето, виждате ли!

Доктор Фтамъл свали плаща си и загърна тесните рамене на Кайку.

— Приятелю… Братко… Съжалявам…

— Не, не, ще изстинете!

— В никакъв случай.

— Тогава да се наметнем и двамата.

— Това е чест за мене — тихо каза медузоидът, а антените му затрептяха от вълнение. Сгушиха се с Кайку един до друг и се наметнаха. Чакаха Глупи да приключи речта си. Бети се обърна към Джони:

— Никога не си се грижил за мене така!

— Стига, Шампионке, знаеш, че никога не ти е студено!

— Е, можеш поне да ме прегърнеш.

— Какво? Тук, пред всички? Иди се гушни при Глупи.

Докато говореше, Глупи остана изправен на задни крака. През времето, използувано за речта, насъбралите се хрошии се отпуснаха на земята, прибрали крака под тялото, и накрая до един заеха унизителната поза на своя командир. След малко всичко свърши с последните резки думи на Глупи. Хрошиите се размърдаха и започнаха да се отдалечават.

— Тя каза, че сега иска да остане насаме със своите приятели — обясни Фтамъл.

— Помолете я най-любезно да повтори пред приятеля си Джон Томас, че всичко, което е казала досега, е истина и ще бъде изпълнено — нареди Кайку.

— Добре.

Докато другите хрошии бързаха да си отидат, Фтамъл каза няколко думи на Глупи. Глупи го изслуша, а после се обърна към Джон Томас. От голямата уста се чу пискливият момичешки глас:

— Кълна ти се, че е истина, Джони. Честен кръст.

Джон Томас тържествено кимна в знак на съгласие.

— Не се безпокойте, господин Кайку. Можете да разчитате на обещанието му.

ГЛАВА XVII

КУПИЩА СЕРВИЗИ

— Кажете й да влезе.

Господин Кайку неспокойно се разположи и хвърли последен поглед към подноса с приготвения чай, за да се увери, че малката уютна зала подхожда напълно за целта. Докато той се суетеше, вратата се открехна, влезе Бети Сорънсън, мило го поздрави и самоуверено се разположи в креслото.

— Как сте, госпожице Сорънсън? — попита господин Кайку.

— Наричайте ме Бети, всички приятели ми казват Бети.

— Благодаря ви. Бих се радвал да станем приятели — каза Кайку, погледна момичето и неволно потръпна.

Бети експериментираше с нов модел грим и от него лицето й приличаше донякъде на шахматна дъска. При това явно беше правила покупки и беше облечена в стил, който определено я състаряваше. Господин Кайку се опита да си напомни, че вкусовете на хората се различават.

— Хм… Уважаема и мила госпожице, малко ми е трудно да ви обясня защо искам да се посъветвам с вас — започна заместник-секретарят.

— Не се притеснявайте, имам време.

— Ще пиете ли чай?

— Нека аз го налея, така е прието между приятели.

Той я остави да налее чая, после се облегна назад с чаша в ръка, сякаш се бе отпуснал, но всъщност продължи да се чувствува напрегнат.