Читать «Чудно хубаво е да се завърнеш у дома» онлайн - страница 2

— Няма да се връщаме — заяви решително Алън.

— Така ли? — чиновникът побутна документите към него и безизразно добави: — Тогава на добър час!

— Благодарим.

Те се изкачиха до най-близкото до повърхността ниво и стъпиха на обиколния плъзгащ се тротоар по посока към космодрума. В една точка тунелът на тротоара пресичаше повърхността и се превръщаше в херметически затворен хангар. Един панорамен прозорец откъм запад гледаше към повърхността на Луната и отвъд хълмовете, към Земята.

При вида на Земята, величествена и зелена, и пищна на фона на черното лунно небе и ярките немигащи звезди, от очите на Джоу бликнаха сълзи. Родната Земя, тази красива планета, беше нейна! Алън погледна по-нехайно на тази гледка, но отбеляза местоположението на Гринуич. Линията на изгрева току-що бе докоснала Южна Америка. Трябва да беше около осем и двадесет. По-добре да побързат.

Те слязоха от плъзгащия се тротоар и попаднаха в прегръдките на приятелите си, дошли да ги изпратят.

— Хей, къде скитосвате? „Гном“ излита след седем минути.

— Но ние няма да пътуваме с него — отвърна Макрей. — Не, господа.

— Какво? Няма ли да пътувате? Променихте ли си намеренията?

— Не му обръщай внимание, Джек — засмя се Джоузефин. — Ще заминем с експреса. Имаме резервации. Така че разполагаме с още двадесет минути.

— Виж ти! Двойка богати туристи, а?

— Добавката за експреса не е толкова голяма, а не ми се искаше да правя две смени и да прекарам цяла седмица в Космоса, когато можем да си пристигнем у дома за два дни. — Тя важно потри с ръка разголения си кръст.

— Тя не понася свободния полет, Джек — обясни съпруга й.

— И аз съм същият. Бях неразположен по време на цялото пътуване насам. Все пак си мисля, че няма да ти прилошее, Джоу. Вече си привикнала към лунното притегляне.

— Може би — съгласи се тя. — Но има голяма разлика между 1/6 „g“ и безтегловност.

— Джоузефин Макрей, да не би да възнамеряваш да рискуваш живота си и да летиш с кораб, задвижван с атомна енергия? — намеси се жената на Джек Крейл.

— Защо не, мила? Ти нали работиш в атомна лаборатория?

— Хм. В лабораторията вземаме предпазни мерки. Търговската комисия изобщо не трябваше да разрешава експресите. Може и да съм старомодна, но аз ще се върна по начина, по който дойдох — през Втора Космическа и Сюпра Ню Йорк, с добрите стари и сигурни ракети с течно гориво.

— Не се опитвай да я плашиш, Ема — възрази Крейл. — Техническите дефекти са вече отстранени от тези кораби.

— Това не ме успокоява. Аз…

— Няма значение — прекъсна я Алън. — Въпросът е решен и ние все пак трябва да стигнем до площадката за излитане. Сбогом на всички. Благодарим за изпращането. Беше чудесно, че другарувахме. Ако се връщате в родния край — обадете се.

— Сбогом, деца! Сбогом, Джоу! Сбогом, Алън! Поздравете от мен Бродуей! Сбогом и обезателно пишете. Сбогом! Сбогом и на добър час!

Те показаха билетите си, влязоха в шлюза и се качиха в совалката, обслужваща Лийпорт и площадката за излитане на експреса.

— Дръжте се здраво! — извика през рамо операторът на совалката.

Алън и Джоу бързо се настаниха в креслата. Шлюзът се отвори. В тунела пред тях нямаше въздух. Пет минути по-късно те се бяха отдалечили на двадесет мили отвъд хълмовете, защитаващи похлупака на Луна Сити от радиоактивното излъчване на експресните кораби.