Читать «Чудно хубаво е да се завърнеш у дома» онлайн - страница 5

— Хм? Не би трябвало да е задушно. В този хотел има климатична инсталация. — Той подуши въздуха. — И мен ме заболя главата — призна той.

— Добре де, направи нещо. Отвори прозореца!

Той стана, препъвайки се в леглото, потрепера, щом го лъхна въздухът отвън, и побърза да се мушне под завивките. Тъкмо се чудеше дали ще може да спи от грохота на града, който нахлуваше през отворения прозорец, когато жена му отново заговори:

— Алън?

— Да? Какво има?

— Мили, студено ми е. Може ли да се мушна при тебе?

— Разбира се.

Слънцето огря през прозореца — топло и приятно. Щом лъчите докоснаха очите му, той се събуди и видя, че жена му лежи будна до него.

— О, мили! Погледни! Синьо небе — ние сме у дома. Бях забравила колко е хубаво всичко това.

— Чудно хубаво е да се завърнеш у дома, така е. А ти как се чувствуваш?

— Много по-добре, а ти?

— Струва ми се добре — той отхвърли завивките.

Джоу изписка и ги дръпна отново.

— Не прави това!

— Защо!

— Послушното голямо момче на мама ще стане и ще затвори прозореца, а мама през това време ще остане под завивките.

— Добре, така да бъде.

Сега той вървеше по-леко от предишната вечер, но нямаше да е зле да се върне пак в леглото. Щом си легна, пред погледа му попадна телефонът.

— Обслужване по стаите!

— Какво ще поръчате! — запита в отговор един нежен контраалт.

— Портокалов сок и кафе за двама, по-силничко, шест не много препържени яйца и препечени филии. Изпратете също по един „Таймс“ и „Сатърди Ивнинг Пост“.

— Ще бъдете обслужени след десет минути.

— Благодаря.

Механизмът за доставка на поръчките иззвъня, докато той се бръснеше. Пое поръчката и сервира закуската на Джоу в леглото. След като закусиха, той остави настрани вестника и каза:

— Няма ли да оставиш най-сетне това списание?

— С удоволствие. Проклетото списание е толкова голямо и тежко, че едва го държа.

— Какво ли щеше да бъде, ако ти бяха изпратили постоянното издание от Луна Сити. Цената му щеше да е осем или девет пъти по-висока.

— Не ставай глупак. Какво си си наумил?

— Какво ще кажеш да се измъкнем от застоялия въздух на това гнезденце и да отидем да си купим дрехи?

— Оооох! Не! Няма да прекрача прага, облечена в този лунен костюм.

— Страхуваш се да не се зазяпват по тебе ли? Да не си решила да кокетничиш на тези години?

— Не, господи. Просто отказвам да излагам тялото си на хладния въздух, облечена само с шест унции найлон и чифт сандали. Първо искам някакви топли дрехи. — Тя придърпа завивките още по-нагоре.

— Идеалната жена-изследовател. Да не искаш да ни изпратят и шивачи в стаята?

— Не можем да си позволим това. Виж какво, ти и бездруго излизаш. Купи ми само някаква стара дрипа, стига да е топла.

— И друг път съм се опитвал да пазарувам вместо теб — заинати се Алън.

— Само този път, моля те! Изтичай до Сакс и ми купи една всекидневна синя вълнена рокля, десети номер и чифт найлонови чорапи.

— Добре де, добре.

— Ето това се казва сладур. Аз също няма да бездействувам. Имам километричен списък на хора, на които съм обещала да позвъня, да потърся или с които да обядвам.

Алън купи дрехи първо за себе си. Късите му панталони и фланелката топлеха колкото сламена шапка в снежна буря. Времето не беше толкова студено, а на слънце — дори приятно, но за човек, привикнал на температура не по-ниска от седемдесет и два градуса по Фаренхайт, беше направо студено. Стараеше се да върви под земята или под покритата част на Пето авеню.