Читать «Феникс върху меча» онлайн - страница 8

— А, ето го! — и той триумфално извади пръстен със странен произход. Беше от метал като мед и бе оформен като змия, навита на три, захапала опашката си. Вместо очи имаше жълти камъни, които блестяха със злобен блясък. Тот-Амон извика сякаш поразен от гръм, а Дион се извърна и зяпна, пребледнявайки изведнъж. Очите на роба горяха, устата му бе широко отворена, а огромните му черни ръце се протягаха напред с извити пръсти.

— Пръстена! О, Сет! Пръстена! — изкрещя той. — Моят пръстен… който ми откраднаха…

В ръцете на стигиеца блесна стомана и напрягайки мощните си рамене той заби кинжал в дебелото тяло на благородника. Тънкият писък на Дион заглъхна в клокочещ звук и отпуснатото му туловище се свлече. Глупак до края на живота си, той умря без да разбере защо. Забравил вече за него, Тот обърна с крак трупа и взе пръстена с двете си ръце. Очите му блестяха със страховита жизненост.

— Пръстена! — прошепна той, изпаднал в ужасяващ екстаз. — Моята власт!

* * *

Колко дълго стоя неподвижен като статуя над ужасния предмет, попивайки злокобното му излъчване, дори стигиецът не можеше да каже. Когато се отърси от унес и призова обратно съзнанието си от потъналата в мрак бездна, из която се бе носило, луната изгряваше и хвърляше дълги сенки по гладката мраморна облегалка на ложето, в основата на което бе проснато тялото на онзи, който до неотдавна бе господар на Аталус.

— Край, Аскаланте, дотук! — прошепна стигиецът, очите на който блестяха с червена светлина като на вампир. Изправяйки се, той взе шепа съсирена кръв от локвата, в която лежеше жертвата му и я разтри върху очите на змията от пръстена, така че жълтите искри в тях бяха покрити от аленочервена маска.

— Затвори очи, тайнствен змей — прошепна той напевно с вледеняващ душата шепот. — Затвори очите си за лунната светлина и ги отвори в тъмните простори! Какво виждаш, о, змей на Сет? Кого ще призовеш от дълбините на Нощта? Чия сянка пада върху помръкващата светлина? Повикай го при мене, змей на Сет!

Той започна за поглажда люспите на змията с особени кръгови движения на пръстите си, при което те се връщаха в точката от която тръгваха, а гласът му затихна още повече, докато произнасяше зловещи имена и тайнствени заклинания, забравени навсякъде, освен в мрачното сърце на Стигия — там, където чудовищни сенки се прокрадват в здрача на гробниците.

Въздухът над него се раздвижи както се разместват водните пластове, когато някакво същество се издига на повърхността. Странен, вледеняващ вятър повя като от отворена врата. Тот почувства нечие присъствие зад гърба си, но не се обърна. Погледът му остана прикован върху осветения от лунната светлина мрамор, върху който играеше полупрозрачна сянка. Той продължаваше заклинанията си, сянката нарастваше, уплътняваше се и накрая се изправи застрашително добила ясни очертания. Формата й приличаше отчасти на гигантска маймуна, но никога по-рано подобна маймуна не бе стъпвала нито по земята, нито дори в Стигия. Но Тот все още не я поглеждаше и вместо това извади от пояса сандал на господаря си, който винаги носеше със слабата надежда, че някога може да го използува с такава цел, и го хвърли зад гърба си.