Читать «Феникс върху меча» онлайн - страница 6

— Може би това се дължи на земята, в която живеят — отговори кралят. — Никога не е имало по-мрачна земя: цялата осеяна с хълмове и непроходими гори, под небе, което никога не променя сивия си цвят и ветрове, които стенат жалостиво из долините.

— Да, не е чудно, че там израстват мрачни мъже — съгласи се Просперо, свивайки рамене и мислейки си за облените в слънце равнини и ленивите сини реки на Поатия, най-южната провинция на Аквилония.

— Те нямат никаква надежда тук или нататък — отговори Конан. — Техните богове са Кром и неговата черна раса, които господствуват в едно неогрявано от слънцето място, потънало във вечна мъгла, което е светът на мъртвите. Митра! Начина, по който живеят езирите ми допадаше повече.

— Е — засмя се Просперо, — мрачните хълмове на Кимерия са далече зад тебе. А сега трябва да тръгвам. Ще обърна чаша бяло немедийско за тебе в двореца на Нума.

— Добре — изсумтя кралят, — но целувай танцьорките на Нума само заради себе си, защото иначе ще стане държавен въпрос!

Сочният му смях съпроводи Просперо извън стаята.

3

Когато Сет лежи под пирамидите на пръстени навит и хората му бродят с поглед плах и свит, към теб отправям зов от тъмнината, О, Змей блестящ, дано получа своята отплата!

Слънцето залязваше и за един кратък миг бе озарило зелената гора и синята омара над нея в златисто. Угасващите му лъчи хвърляха отражения от дебелата златна верижка, която стопанинът на Аталус неспокойно въртеше из ръцете си, седнал сред цветните дървета в градината си. Той помести дебелото си тяло в мраморната седалка и погледна боязливо около себе си, сякаш търсеше дебнещ враг. Беше седнал под дебелата сянка на сплели клоните си дървета, сред които бе разчистено кръгло празно пространство. Наблизо се чуваше сребърния звън на фонтан, а други, невидими в момента фонтани из огромната градина шепнеха, пригласяйки във вечна симфония.

Дион беше сам, ако не се броеше голямата черна фигура, изтегнала се на мраморната пейка до него, която наблюдаваше благородника с дълбоките си навъсени очи. Дион не мислеше за Тот-Амон. Той смътно съзнаваше, че това е роб, на който Аскаланте има голямо доверие, но подобно на другите богати хора Дион не обръщаше особено внимание на онези, стоящи под него.

— Няма нужда да се безпокоиш — каза Тот. — Заговорът не може да се провали.

— И Аскаланте може да направи грешка като всеки друг — отсече Дион, изпотявайки се от самата мисъл за неуспех.

— Не и той — усмихна се стигиецът злобно, — защото иначе щях да бъда не негов роб, а негов господар.

— Какви ги говориш? — объркано отговори Дион, който участвуваше в разговора само с част от съзнанието си.

Тот-Амон присви очи. Въпреки железния си самоконтрол, в него до пръсване напираха дълго сдържани срам, омраза, ярост, готови да се хванат и за най-малкия шанс. Това, което той не осъзнаваше бе, че Дион гледа на него не като на човешко същество с мозък и съобразителност, а като на роб, следователно нещо, което не заслужава да бъде забелязвано.