Читать «Феникс върху меча» онлайн - страница 7

— Изслушай ме — каза Тот. — Ти ще станеш крал. Но ти малко познаваш Аскаланте. Не можеш да му имаш доверие след като убият Конан. Аз мога да ти помогна. Ако ти ме защитиш, когато вземеш властта, аз ще ти помогна.

Изслушай ме, господарю. Аз бях велик магьосник на юг. Хората говореха за Тот-Амон, както споменават за Рамон. Крал Ктесфон от Стигия ми оказа голяма чест, принуждавайки другите големи магьосници да ме признаят за стоящ над тях. Те ме мразеха, но се страхуваха от мене, защото аз имах контрол над същества от отвъдния свят, които идваха на моя зов и се подчиняваха на заповедите ми. О, Сет, моите врагове не знаеха кога ще се събудят посред нощ, усещайки ноктите на безименна твар забити в гърлата им! Аз правех страшна черна магия с помощта на приличащия на змия Пръстен на Сет, който бях намерил дълбоко под земята, забравен там много преди първия човек да изпълзи от морето тиня.

Но един крадец открадна Пръстена и мощта ми бе сломена. Магьосниците се обединиха за да ме унищожат и аз избягах. Отправих се на път през Кот, предрешен като водач на камили и тогава разбойниците на Аскаланте се нахвърлиха върху нас. Всички от кервана бяха избити с изключение на мене. Спасих живота си, разкривайки на Аскаланте кой съм и заклевайки се да му служа. Но колко горчивина ми донесе тази клетва!

За да ме задържи, той написа за мене в един манускрипт, запечати го и го предаде на отшелник, живеещ по южните граници на Кот. И аз не смея да забия кинжал в сърцето му докато спи, нито да го предам на враговете му, защото тогава отшелникът ще извади манускрипта и ще го прочете, както му нареди Аскаланте. И после ще разкаже за това във Стигия…

Отново Тот потръпна и черната му кожа посивя.

— В Аквилония не ме познават — поясни той. — Но ако враговете ми в Стигия научат къде съм, дори да ни разделя половината свят, това пак няма да ме спаси от участ, която би погубила душата и на бронзова статуя. Единствено крал със замъци и войска би могъл да ме защити. Ето, затова ти разказах тайната си и настоявам да сключим съюз. Аз мога да ти помагам с мъдростта си, а ти можеш да ме защитиш. И някой ден, когато намеря Пръстена…

— Пръстен ли? Пръстен? — Тот бе надценил върховния егоизъм на мъжа пред себе си. Дион даже не изслуша думите на роба, толкова бе потънал в собствените си мисли, но последната дума бе размърдала някаква вълна във водите на неговия егоцентризъм.

— Пръстен? — повтори той. — Това ми напомня за моя пръстен, който трябва да ми носи щастие. Получих го от крадец шемит, който се кълнеше, че го е откраднал от някакъв магьосник на юг и че той щял да ми донесе късмет. Митра ми е свидетел, че му платих достатъчно. О, богове, ще имам нужда от всичкия възможен късмет, след като Волмана и Аскаланте ме въвлякоха в гадните си заговори… Ще го потърся.

Тот скочи, в лицето му нахлуваше кръв, от която то стана още по-тъмно, а очите му блеснаха с огъня на онази ярост, която изпълва човека, осъзнал истинската дълбочина на жалката човешка тъпотия. Дион пак не му обърна внимание. Повдигнал капака на тайно отделение под мраморната си седалка, той започна да рови из купа всевъзможни предмети — варварски амулети, парчета от кости, части от жалки бижута — неща, които суеверността му го бе подтиквала да купува.