Читать «Злополучията на змията изкусителка» онлайн - страница 4

На излизане от дъбравата жената зърна под едно дърво вълк, който бе стиснал между зъбите си агне и се готвеше да го разкъса. Тя се поспря, наведе се към тях и отново лицето й грейна, но еднакво бе лъчезарието й и за искрящия от свирепост поглед на звяра, и за умоляващите, вече замъглени очи на жертвата. Стреснат от неочакваната й поява, вълкът отпусна плячката си и полумъртвият агнец се опита с последен напън да се отскубне. Жената обаче го улови и го натика обратно в устата на кръвожадното животно, което бързо се окопити и отведнъж прегриза врата му. Тогава тя загали вълка, като от време на време, все тъй невинно, прокарваше длан и по меката, топла вълна на умъртвената твар. Така постъпваше без зла умисъл, понеже все още тънеше в невежество и не познаваше добро и зло.

Тя отиде при своя другар и спомняйки си случката със змията, му я разказа. Той я изслуша мълчаливо и одобри поведението й с най-голяма сериозност. Но докато двамата се радваха, че е устояла на изкушението и е изпълнила божиите заповеди, ветрецът, който подухваше в градината, внезапно се усили и те чуха господния глас:

— Мъжо, жено, къде сте?

— Ето ни! — отвърнаха те едновременно. — Ето ни пред теб. Чухме гласа ти и веднага се отзоваваме, за да ти служим.

Господ бог замълча, и той объркан като змията, но трябваше да приеме очевидното: мъжът и жената стояха пред него, без да помислят да се крият, все така голи и продължаващи да не го знаят. Когато най-сетне заговори, в гласа му се долавяше недоволство:

— Значи не сте вкусили от плода, от който ви забраних да ядете?

— Не, господи — отвърна жената с неизменната си усмивка, — Ядох от плодовете на дървото на живота, както си ми разрешил, но до дървото за познаване добро и зло не съм се докосвала, въпреки изкушението, на което ме подложи змията. Разбрах колко важно е било твоето запрещение, понеже змията, която пред мен хапна от забранения плод, умря на часа.

— Змията умряла! — повтори гласът със странен шепот.

— Аз я убих, за да я накажа — продължи жената, — и така станах оръдие на справедливия ти гняв. И занапред все така ще се подчинявам на твоите заповеди, невинна и вечна, след като ядох от дървото на живота.

— Тъй ще сторя и аз, господи — рече мъжът, който не се бе обаждал дотогава. — По такъв начин и двамата ще бъдем безсмъртни, както си ни обещал.

— Вярно е, обещах — отвърна едва чуто гласът.

Вечерният вятър стихна. Мъжът и жената останаха сами в невинната си голота.

Господ си тръгна, обзет от противоречиви мисли, и макар все още неясни, те го изпълваха с глуха тревога. Със странното си поведение жената го бе заварила неподготвен и за него упоритото й отвръщане от греха беше нещо неестествено, което би могло да наруши вселенския ред. Изпаднал в това угнетително състояние, Бог стигна до средата на градината и като зърна под дървото безжизненото влечуго, се убеди, че жената е казала истината.