Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 5

До самата си смърт майка ми щеше да ме гледа изумено. Ако ще и още сто години да бяхме живели заедно, нищо нямаше да се промени. Просто не би могла да се сдържи да не го прави. Аз съм голямата загадка на живота й, най-изумителното нещо, случило й се от собственото й пръкване на бял свят насам.

— Утре сутринта ще се обадя на Спаак, щом смяташ, че така ще е по-добре.

— Мамо, но аз не бих потърсил помощта му дори за най-обикновена хрема!

— Слава Богу, че не е тук, за да те чуе!

Седнах на другия край на дивана, потискайки лека въздишка. И докато тя продължаваше да реже панделките си, а надвесеният над мен Жорж Спаак ме спасяваше от остър перитонит — бе през ужасната зима на 56-а — отново и съвсем машинално обгърнах с длани краката й. Бях единственият в семейството, който си позволяваше да намеква, че на света има и други лекари. Но в това отношение явно се бе утвърдило убеждението, че невежеството и неблагодарността са двете основни достойнства на Анри-Джон.

— Какво предлагаш?

Въпросът й прозвуча едва ли не алчно. Тя със задоволство съзерцаваше творението си, стиснала в пръсти парченце розов сатен. И додаде с най-невинно гласче:

— Мислиш ли, че ще позволи да я прегледа някой друг?

* * *

Като преподавател не бях нищо особено. И макар че подбирах грижливо темите на лекциите си, резултатите бяха нулеви. Последната ми лекция за Лист се оказа пълно фиаско — учениците ми от мъжки пол изобщо не се интересуваха от някакъв си тип, запратил копието си в безкрайните пространства на бъдещето, нито от класическата музика като цяло, особено в комбинация със споменатия по-горе мизерен коефициент. Колкото до момичетата, те само се преструваха, че ме слушат. Класът ми приличаше на потънал град, населен с призраци и останки на кораби, щръкнали насред леденото течение.

Обикновено повечето от колегите ми минаваха по коридорите, ескортирани от група ученици, които искаха да узнаят нещо повече, докато моите, звъннеше ли звънецът, тутакси се втурваха към вратата, блъскайки се в масите. Техните лица ми бяха почти непознати. Защото, макар да знаеха много добре къде да ме намерят, когато нещата опираха до преговори с Хайсенбютел, те бързаха да ме забравят в мига, в който исканията им бъдеха удовлетворени. Най-много да ми отправят смутена усмивчица, когато погледите ни се срещнат. И най-голямата жертва, която си позволяваха да направят в замяна на вярната ми служба, бе да присъстват храбро на лекциите ми с риск да се споминат от скука.