Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 7

Рамона не се чувстваше по-добре. Въпреки че беше почти напълно безчувствена към мъките на човечеството, майка ми снизходи да сподели, че състоянието й я безпокои, което бе предостатъчно, за да ме изправи на нокти — разтревожеше ли се майка ми, значи положението беше катастрофално. „Не мога да се свържа със Спаак — уведоми ме тя, — но не губя надежда.“ Усмихнах се пряко сили, защото, макар и често неадекватна, вярата обезоръжава и заслепява неверника като есенно слънце, далечно и ласкаво. Продължих да настоявам. Заявих, че смятам всяко отлагане за неразумно. А тя ми отговори, че Рамона я е накарала да се закълне, че ще изчака до вечерта, преди да извика някои от онези неопитни младоци, които нямат представа от абсолютно нищо. Накрая я уведомих, че и двете са луди и че в конкретния случай това важи и за мен.

— Коя е Рамона? — попита Елен в момента, в който звънецът обяви продължаването на занятията.

Събрах нещата си и мълчаливо излязох. Признавам, че имаше дни, когато ме развеселяваше, че понякога приказките й искрено ме забавляваха, но никога не отварях дума за личния си живот. Загърбех ли „Сен Венсан“, тя преставаше да съществува за мен. Всъщност цялото училище се заличаваше от съзнанието ми с изключение на Хайсенбютел и жена му, които фигурираха сред познатите на Едит.

Имах усещането, че Елен си дава сметка за това. Все още продължаваше да се прави на обидена, когато отказвах да я осветлявам по един или друг прекалено близо засягащ ме въпрос, но не настояваше. Отначало заявяваше, че не съм готин, докато не разбра, че не искам да я виждам извън стените на „Сен Венсан“, че не желая да пийнем по чашка, нито дори да си тръгваме заедно. Сега вече не казваше нищо. Очевидно компанията ми напълно я задоволяваше. Което не й пречеше (питам се дали им се случва да им писне от подобни изпълнения) с най-невинно изражение да ми демонстрира задника си или (и ви уверявам, че ни най-малко не пресилвам нещата) направо да създаде у мен впечатлението, че присъствам на стриптийз.

Не се опитвах да си търся оправдание. Изобщо не ме интересуваше как би постъпил друг на мое място. Знаех, че ако си го поставя за задача, мога да удържа фронта.

* * *

Както всеки петък, лекциите ми приключваха в един часа. Нямах време да обядвам, тъй като четвърт час по-късно имах урок по пиано. Успявах само да прескоча до вкъщи и да яхна колелото, за да стигна по-бързо.

Не колелото беше причината за онова, което се случи, но няколко дни пазих металното парченце, което бе спукало гумата ми. Премятах го в ръце, без да успея да го идентифицирам, и дълго време го разглеждах най-внимателно, докато в деня, в който Едит се завърна от Япония, не се реших да го хвърля.

Накратко, когато напусках „Сен Венсан“ в петък, винаги бързах. При това не само бързах, но изпадах и в отвратително настроение. То ни най-малко не се дължеше на факта, че пропускам обяда, а по-скоро на мисълта, че ме чакаше някой си Марк-Седрик — успявах да произнеса това име с цената на наистина мъчителни усилия и го използвах единствено в присъствието на майка му.