Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 4
Филип Джиан
За сметка на това с Елеонор бяхме първа любов, така да се каже. В очите й аз засенчвах всички останали. И понякога си представях абсолютното щастие точно така — малко повече от едната страна, малко по-малко от другата. Две дъщери, каквито никой баща никога не е имал. Преди години, когато бяха деца и докато ги наблюдавах как се унасят в сън, наистина бях убеден, че именно аз съм избраникът Божи.
* * *
Рудолф, Вацлав и Айсадора, пекинезите на майка ми, се втурнаха да ни посрещнат. Вдигнахме ги на ръце и ги отнесохме до къщата, което много им харесваше и същевременно ни спестяваше препъването в тъмнината, докато прекосявахме градината.
Коленичих, за да я целуна.
— Мъртва съм! — изпъшка тя.
Лежеше на килима с широко разкрачени крака, прилепила хълбок о стената. Петите й бяха червени.
— Евелин ни заряза — уведомих я, докато се изправяхме.
— Рамона не се чувства много добре — на свой ред ме информира тя.
Елеонор прегърна баба си през кръста и пекинезите се разскачаха около тях като бълхи. Възползвах се от случая, за да се кача на горния етаж.
Стаята на Рамона беше хладна и изпълнена със сладникав аромат, но във въздуха имаше и още нещо, непознато за мен. Когато отвори очи, пристъпих към нея и седнах на края на леглото.
— Какво ти е, миличка?
Тя се надигна, сетне сви рамене и се усмихна.
— Ами това, че идния месец навършвам шейсет и седем години. Би трябвало да е предостатъчно като обяснение…
— Слушай, не се шегувам.
Взе ръката ми, притисна я към бузата си и на лицето й се изписа лукаво изражение.
— О, Анри-Джон, обожавам, когато се притесняваш за мен! Толкова е приятно…
Най-смешното е, че от погледа й и до ден днешен ми премалява. Лицето й бе подпухнало, но струящото от искрящите й очи неустоимо очарование озаряваше цялото й същество. Това се отнасяше и до тялото й, което сякаш изобщо не бе засегнато от погрома на годините. Не искам да кажа, че беше стройна, че кожата й бе свежа или че имаше стегнати гърди. Тя не бе вече девойка, нито дори зряла жена. Но от нея се излъчваше такава сила, че човек забравяше тези подробности. И то толкова лесно, че неведнъж ми се бе случвало да бъда обсебен от подчертано натрапчиви и болезнено конкретни мисли.
— Няма ли да ми кажеш най-сетне какво ти има? — прошепнах.
— О! Толкова зле ли изглеждам?
Понякога съм най-търпеливият човек на света, тъй че не след дълго тя се предаде и призна, че се чувства малко уморена.
— Виж ти… Сигурна ли си? — подсмихнах се аз.
После дойде Елеонор. Известно време постърчах насред стаята с ръце в джобовете, без да участвам в заговорническото им шушукане. Но това не ми помогна.
Майка ми лежеше на дивана в хола и задълбочено разкрояваше панделки. Хванах я за пръстите на единия крак и го повдигнах.
— Тая работа не ми харесва — отбелязах. — Мисля, че е болна.
Стрелна ме с поглед. От деня на раждането ми Елизабет Бенжамен постоянно си повтаряше, че има син, но и до ден днешен не можеше да го повярва. При все че клетата — защото само Бог знае колко се беше настрадала покрай мен — бе положила всички възможни усилия, за да го осъзнае. Както и всяка друга майка, тя ме беше прегръщала и покривала с ледените си целувки. Понякога в разгара на някое соаре внезапно пребледняваше, като нерядко дори изпускаше чашата си и току изпищяваше:
