Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 3

Старата далеч не беше майстор кулинар, да не говорим за Рамона. Но ние забравяхме това. Скачахме в колата — първи аз! — и се омитахме от къщи. Така де, нямаше значение какво ни очаква, след като най-страшното бе зад гърба ни. А и освен това върху масата на майка ми винаги имаше свежи цветя и каквото и да ни сервираха, то бе задължително разкошно аранжирано.

Тази вечер се прибрах у дома в повишено настроение. В интерес на истината изживявахме доста спокоен период и от цял месец насам Е. Хайсенбютел кръстосваше коридорите усмихнат и в чудесно настроение. Но вятърът изведнъж се обърна. Четири-пет момичета нахълтаха в кабинета ми и заявиха, че така повече не може да продължава. Защо изведнъж им бяха притрябвали сешоари, това никой никога нямаше да разбере. Дори не ги попитах.

Пред входа видях паркирана кола — чисто ново порше. Вече не си спомнях как се казваше лицето — Евелин го бе довлякла преди няколко дни, но аз го бях прогонил от съзнанието си, бях побързал да го забравя. Не исках повече да се карам с нея заради подобни типове. Настоявате ли на своето, бъдете сигурни, че неприятностите са ви в кърпа вързани.

Настаних се в хола, за да прегледам пощата. Оли (Оливие, братът на Едит) се бе сврял в една стая в „Шато Мармон“ в Лос Анджелес. „Тия хора са пълна отврат — пишеше той. — По дяволите, защо не си с мен?“

— Искате ли нещо за пиене?

Вдигнах глава. Погледнах го. Чиста проба леке, което чукаше дъщеря ми, а аз нищо не можех да сторя.

— Не, не мисля — промърморих.

И отново се задълбочих в четене. „Басейнът не е от най-големите — продължаваше Оли. — И по някое време следобед слънцето изчезва зад ред евкалипти. Мисля, че Джон Белуши е имал някакви проблеми в съседното бунгало…“ Щял да остане най-малко още десетина дни. „Нали знаеш, татко е доста уморен. А това пътуване направо му взе здравето. Вчера сутринта цялата тайфа се изнесе без нас в Дисниленд…“

Сгънах писмото и го пъхнах в джоба си. Въпреки мрачния тон не се безпокоях за Оли. Мисля, че унинието му се дължеше единствено на факта, че се е хванал за писалката.

— Вижте, знам какво си мислите…

Пак го погледнах. Лицето му беше гладко — никаква следа от битки и поражения. Никаква дълбочина, никаква мистерия — според мен. Голо самодоволство.

— Така ли? — отвърнах.

И тъкмо се канех да стана, тъй като присъствието на момичето ме изтощаваше, а и чувствах, че се готви да ми разкаже биографията си, когато се появи Евелин. Събеседникът ми светкавично се изстреля във вертикално положение.

— Тръгваме ли? — излая той (поне на мен гласът му ми прозвуча доста неприятно, като съвсем нов, още непросвирен музикален инструмент).

Евелин тозчас се овеси на ръката му и реших, че лекето е наистина голям късметлия.

— Ще се постарая да не закъснявам много — подхвърли тя.

Задоволих се да кимна. Двамата с Евелин не се разбирахме много добре.