Читать «Навън към себе си» онлайн

Филип Джиан

Навън към себе си

На Клара

Както и на Ален Вае, Мари Кристин Муи, семейство Кук и Ан Макгий

Въпреки мъчителното изпитание, на което съм подложен понастоящем и което, разбира се, е напълно заслужена награда за поведението ми, не мога да сдържа усмивката си при мисълта колко глупаво се държа. Ала усмивката ми е просто гримаса.

Обясних на Елеонор как стоят нещата. Не исках да смята, че по най-незначителния повод бързам да се затворя в черупката си, че се предавам и че едва ли не ми пука. Уверих я, че се чувствам адски тъпо. И че сърцето ми е свито.

— Но нали знаеш, зависи от човека… На мое място друг сигурно щеше да го удари на рев или да започне да си скубе косите… Е, поне така предполагам.

Евелин смята, че сам съм си го изпросил. А и тя е последният човек, който би хукнал да ме утешава или най-малко да ме ощастливи с присъствието си след падането на нощта. Освен това е на мнение, че всеки си има проблеми. И е права.

Измина една седмица, откакто цялата тази история излезе на бял свят. Но все така не виждам спасителен бряг. Години наред живях с убеждението, че плавам на солиден кораб, който може да устои на всякаква буря и който с времето става все по-неуязвим. Понякога дори съм си мислил, че и върху рифове да връхлетя, пак ще си остана невредим. Затова и се усмихвам. Единствените крепостни стени, които човек може да изгради около себе си, са с размерите на собствения му ковчег.

* * *

Появявам се в списъка на преподавателите в „Сен Венсан“ в началото на третия срок: Анри-Джон Бенжамен, История на музиката. Пристигам с пролетта и малцина проявяват интерес към лекциите ми. Но аз съм свикнал.

Харесвам сградата, харесвам смехотворната строгост на варакосаното и лъснато с паркетин дърво, злобната физиономия на Мари Жозеф Сен Венсан (1823–1901) и нежния поглед на съпругата му, които ви посрещат на входа, точно над автомата за напитки. Повечето време скучая, но по безусловно приятен начин. Все едно се излежавам в преливаща от пяна вана.

Директорът на училището е ревностен поклонник на жена ми. Когато преди пет години се представих в кабинета му, изобщо не се наложи да изтъквам достойнствата си — въпросът беше предрешен и почтеният човечец ентусиазирано се вкопчи в ръката ми.

— Добре дошли в „Сен Венсан“! — възкликна той. — Жена ви е възхитително създание!

Оттогава отношенията ни се пообтегнаха. Никога не съм отказвал да оглавя едно или друго вътрешно протестно движение. В живота няма малки битки. Автоматът за напитки например е мое дело.

Това, което ме доведе тази сутрин при него, засягаше оборудването на помещенията с душовете.

— Хайде, Анри-Джон… — въздъхна той. — Изплюйте камъчето.

Седнах насреща му. Понякога всичко това ми се струваше прекалено лесно. Още не бях отворил уста. А и не изпитвах особена слабост към жена му.

— Е, слушам ви… Какво измъдрихте пак?

Не ставаше въпрос само за лично отношение. Нямам никакво намерение да отричам злостното удовлетворение, което изпитвах, усложнявайки живота му (ако смяташе, че благодарността или просто усмивката на Едит Бенжамен си струваха мъката да понася досадния й мъж, то това, Бога ми, си беше негова работа…). В зависимост от начина, по който му представях нещата, той ту се изчервяваше, ту пребледняваше, ту обикаляше в кръг около мен, твърдейки, че съм си загубил ума. Или пък се закотвяше пред прозореца и нито продумваше, нито помръдваше. Виж, в това отношение Едмон Хайсенбютел беше ненадминат. Но бих постъпил по същия начин с всекиго.