Читать «Навън към себе си» онлайн - страница 2

Положението ми не бе от най-завидните, още повече в качеството ми на преподавател. Лекциите ми не бяха особено важни (коефициент 0,5). Смятах, че това ми е безразлично, но в същото време кабинетът ми се превърна в център на всички заговори и вратата ми бе винаги широко отворена. Не си губех времето да се питам дали цялата тази дандания има някакъв смисъл. Всички знаеха къде да ме намерят. И това ми бе напълно достатъчно.

— Сешоари ли?!… — хлъцна той.

* * *

Не си правех труда да преценявам доколко уместни са исканията, които му отправях. Не такава бе ролята ми, а и обикновено това никак не ме засягаше. Бях нещо като напълно безчувствен, лишен от идеали войник, нает просто да проведе една битка, чиято цел малко го интересува. Изобщо не реагирах на сърцераздирателните му молби, не разбирах какво иска да каже, когато дружески ме потупваше по рамото: Анри-Джон…! Нима не чувствате огромния единен организъм, който съставляваме всички заедно? Не разбирате ли, че като ми забивате нож в гърба, наранявате сам себе си?

Когато ме обвиняваше, че искам да поставя „Сен Венсан“ на колене, не изпитвах никаква вина и никога не отстъпвах от позициите си. Тези пет години — пет срока, бих казал — ни най-малко не смекчиха сърцето ми. За мен „Сен Венсан“ не представляваше нищо. Бях готов на драго сърце да играя ролята както на препъникамък, когато се наложеше, така и просто да се свра в дупката си и да кротувам.

Не знаех дали се оплаква на Едит, но в редките случаи, когато жена ми се преструваше, че се интересува от професионалните ми задължения, и й разказвах за последните ни спречквания, тя се смееше заедно с мен, след което ми подхвърляше, че все пак не съм много любезен с клетия Хайсенбютел. А аз се подхилвах. Но това е най-добрият начин да се разбере дали наистина ти се възхищава толкова много, колкото твърди… И не се налагаше да се разпростирам повече по темата. Според мен всички те бяха от един дол дренки, имам предвид Едит и компания.

* * *

Беше заминала за Япония за петнайсетина дни. Когато жена ми отсъстваше, на хоризонта се появяваше майка ми и тозчас ни обсебваше, поне за вечерите. Тази нейна мания ужасно ме дразнеше, но в областта на готвенето тримата с дъщерите ми бяхме пълни нули. Елеонор направо се вцепеняваше и всеки път, когато я помолехме за малко помощ, на лицето й се изписваше възможно най-идиотско изражение. Колкото до Евелин, тя търчеше и подскачаше като пощуряла, предизвиквайки най-кошмарната суматоха, която човек би могъл да си представи. Аз също не падах по-долу. Сетне внезапно ни обземаше неописуемо униние и мълчаливо впервахме очи един в друг, досущ като разгромена армия. Накрая се налагаше да подредим, да почистим и да изчегъртаме всичко, горчиво проклинайки се за проявената предприемчивост. Тъй че когато Едит ни изоставяше, задължително вечеряхме у майка ми.