Читать «Ланселот и любовта» онлайн - страница 7

— Този ли е онзи?

— Да, милорд.

— Ами давай го тогава, Фортъринги!

— Много добре, милорд.

И Ланселот се озовал в малка, уютно обзаведена стая, лице в лице с достолепен старец с патрициански нос, редки бакенбарди и обобщения вид на нещо, произлязло от яйце.

— Здрасти — казал индивидът.

— Добър ден, милорд — отвърнал Ланселот.

— Виж тези гащи!

— Моля?!

— Панталоните — пояснил събеседникът му и протегнал строен крак. — Добре ли ми стоят, според теб? Не ти ли се виждат излишно торбести около глезена? Не излагат ли на излишна опасност обществения ми престиж, ако бъда забелязан в тях из Парка?

Ланселот бил очарован от тази проява да сърдечно дружелюбие. То му внушило топлото чувство, че вече е приет в лоното на семейството.

— Наистина ли държите да чуете мнението ми? — попитал той трогнат.

— Да. Искам да чуя откровеното ти мнение на богобоязлив мъж и член на шивашката гилдия.

— Да, ама не съм.

— Не си богобоязлив?

— Не съм член на шивашката гилдия.

— Хайде стига — раздразнил се графът. — Нали си представител на „Гъсет и Мейнпрайс“ от Корк Стрийт?

— Не.

— Тогава кой, по дяволите, си?

— Името ми е Мълинър.

Лорд Бидълкоум нервно натиснал звънеца.

— Фортъринги!

— Да, милорд?

— Ти ми каза, че този е онзи, дето го очаквах от „Гъсет и Мейнпрайс“!

— Господинът положително ме наведе на подобно убеждение, милорд.

— Да, ама не е. Името му е Мълинър. И — сега следва същността, Фортъринги, сега следва сърцевината на въпроса: какво, мътните да го вземат, иска?

— Не бих могъл да кажа, милорд.

— Дойдох, лорд Бидълкоум — започнал Ланселот, — да искам съгласието ви за незабавната ми женитба с вашата дъщеря.

— Дъщеря ми?

— Дъщеря ви.

— Коя дъщеря?

— Анджела.

— Искате да се ожените за дъщеря ми Анджела?

— Искам.

— О! А мога ли — попитал лорд Бидълкоум — да ви заинтересувам от тази хитроумна комбинация между машинка за острене на моливи и капан за мишки?

Ланселот бил донякъде стъписай от въпроса. Ала, спомняйки си думите на Анджела относно състоянието на семейните финанси, побързал да си възвърне хладнокръвието. Не си повредил мнението за това клюнесто изкопаемо, задето се опитвало да издои скромен доход чрез този любопитен малък предмет, който в момента завирал в носа му. Голяма част от аристокрацията, както му било известно, била принудена да прибягва до сходни търговски предприемачества по вина на последното законодателство с груба социалистическа насоченост.

— От всичко най-много ми се иска да я притежавам — възпитано отвърнал той. — Малко преди да дойда тъкмо си казвах, че точно това ми липсва.

— Крайно е възпитателна. Не е играчка. Фортъринги, увий една мишострилка.

— Много добре, милорд.

— Да ви измъчва главоболие, господин Мълинър?

— Никога.

— В такъв случай ви е необходим крем за мазоли „Кларк“. Какво ще кажете за голяма опаковка?

— На всяка цена.

— Значи заедно с едногодишен абонамент за „Сладки дечица“… сметката възлиза точно на една лира, три шилинга и шест пенса. Благодаря ви. Ще искате ли още нещо?

— Не, благодаря. А сега да се върнем на въпроса за…

— Какво ще кажете за карфица за вратовръзка? Или шалчета, якички, ризи? Не? В такъв случай сбогом, господин Мълинър.