Читать «Ланселот и любовта» онлайн
П. Г. Удхаус
П. Г. Удхаус
Ланселот и любовта
Мъжът в ъгъла отпи глътка от халбата си тъмно пиво и наблегна на моралния извод от историята, която току-що бе споделил с нас.
— Да, господа — заключи той. — Шекспир, както винаги, е прав, когато твърди, че има висше същество, което доизработва замислите хорски, надве-натри издялвани от нас.
Ние кимнахме умислено. Той ни бе разправил за любимото си куче, което наскоро попаднало по недоглеждате на районната изложба за най-красива котка и отмъкнало голямата награда в категорията „късокосмести на кафяви и жълти петна“. Бяхме единодушни, че цитатът е напълно уместен и добре подбран.
— Така си е — обади се господин Мълинър. — Нещо подобно се случи и с моя племенник Ланселот.
Ежевечерните ни сбирки в бара на „Въдичарски отдих“ ни бяха тренирали да приемаме за чиста монета всичко, отнасящо се до роднините на господин Мълинър, но това вече, по всеобщо убеждение, много ни дойде.
— Племенникът ви Ланселот е спечелил награда на котешко изложение?!
— Не, не — побърза да се дистанцира господин Мълинър от подобно подозрение. — И дума не може да става. През живота си не съм се отклонявал и на йота от правдивостта и се надявам нивга да не ми се наложи да го сторя. Никой Мълинър засега не е излизал първенец в котешка изложба. Никой Мълинър, поне доколкото ми е известно, дори не е издигал кандидатурата си за подобно състезание. Мисълта ми беше, че всеизвестната истина относно нашето невежество за онова, което ни готви съдбата, може крайно поучително да се онагледи с преживяното от моя племенник Ланселот — така, както ни бе доказано от примера с кучето на този джентълмен, което изненадващо и за самото него е намерило почит и уважение като късокосместа петниста котка. Историята е твърде любопитна и доказва неоспоримо мъдростта, че човек никога не знае и че най-тъмната доба е малко преди да се зазори.
По времето, когато започва действието на моя разказ (заразправя господин Мълинър), Ланселот, тогава двайсет и четири годишен и наскоро завършил образованието си в Оксфорд, прекарвал няколко дни на яхтата на стария Джеремая Бригс, основоположник и собственик на „Бригсовите туршии“.
Въпросният Джеремая Бригс е вуйчо на Ланселот и винаги е проявявал жив интерес към всичко, свързано с момчето. Той именно го издържал по време на следването му в Оксфорд и съкровената му мечта била след университета племенникът му да стане негов съдружник в бизнеса. Затова представете си какъв шок е изтърпял горкият човечец; когато — както си седели на припек на палубата на неговата яхта първата сутрин след пристигането на Ланселот, последният, макар и да засвидетелствал дължимата почит към туршиите от всички разновидности и вероизповедания, все пак твърдо отказал да започне да изучава бизнеса от дъното и постепенно да се заизкачва към върховия ешелон.
— Всъщност, вуйчо — заявил той, — аз съм си набелязал поприще от твърде различно естество. Аз съм поет.
— Поет? И кога усети, че те спохожда?
— Непосредствено след двайсет и втория ми рожден ден.
— Е — рекъл старецът, след като се преборил с първата неволна вълна на погнуса, — не виждам, защото поезията трябва да застане помежду ни. Аз използвам голяма доза поетичност в бизнеса.
