Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 99

Майка и я поздрави за запазеното достойнство, докато е била под ужасен стрес. „Е, майко — помисли си тя, слава Богу, че не можеш да ме видиш в този момент.“

И ето Ейдан я кара към къщи, защото е тъмно и дъждовно, а той е толкова добър.

Но сигурно няма търпение да се отърве от нея.

Докато колата подскачаше по пътя към къщурката й, тя премисли десетина начина как да замаже излагането си, но всички й се сториха неподходящи или глупави. Все пак се налагаше да каже нещо. Би се показала като пълна страхливка, а и е невъзпитано да не го стори.

Пое си дълбоко дъх, но бързо издиша.

— Видя ли я?

— Кого?

— На прозореца.

Джуд се пресегна и го стисна за ръката, без да откъсва поглед от фигурата на прозореца на къщурката й. Той вдигна глава и леко се усмихна.

— Да. Чака. Чудя се дали времето има значение за нея, дали една цяла година не е като един ден?

Изключи двигателя. Останаха в колата, докато фигурата не избледня. Дъждът потропваше по тавана.

— Наистина я видя, нали? Не го казваш ей така.

— Видях я, разбира се. Случвало ми се е и преди и пак ще ми се случи. — Извърна глава и се загледа в профила на Джуд. — Не се чувстваш неловко, нали, да стоиш тук с нея?

— Не. — Осъзнала колко лесно й се удаде отговорът, се засмя. — Дори никак. Би трябвало, предполагам, но не чувствам ни най-малко неловко тук с нея. Понякога…

— Какво понякога?

Тя отново се поколеба, повтаряйки си, че не бива задържа Ейдан повече. От друга страна обаче бе така уютно да седи в топлата кола, да слуша дъжда и да наблюдава стелещата се мъгла.

— Ами понякога я усещам. Като нещо във въздуха. Някакво — не знам как да го обясня — раздвижване на въздуха. И това ме натъжава, защото долавям, че и тя е тъжна. А и него съм виждала.

— Него?

— Принца на феите. Вече два пъти, когато ходих сложа цветя на гроба на Мод. Звучи налудничаво, съзнавам го. Сигурно трябва да отида на лекар за изследвания но…

— Да съм казал, че звучи налудничаво?

— Не. — Тя отново изпусна сподавен дъх. — Вероятно затова ти го доверих — защото няма да го наречеш така. Няма дори да си го помислиш. — А и за нея важеше същото, вече.

— Срещнах го, Ейдан. — Размърда се на място. Когато се обърна с лице към него, очите й сияеха. — Разговарях с него. Първия път го взех за някой, който живее наоколо. Но втория път бе почти сън или транс, или… Имам нещо — обяви тя импулсивно. — Бих искала да ти го покажа. Навярно бързаш да се прибереш, но ще отнеме само минута…

— Каниш ме да вляза ли?

— Да, бих…

— Разполагам с достатъчно време.

Излязоха от колата и минаха под дъжда. Малко нервна, тя отмести влажните кичури от челото си, когато се озова в къщурката. — Горе е. Сега ще го донеса. Искаш ли чай?

— Не, добре ми е така.

— Просто ме изчакай — помоли тя и бързо се запъти към спалнята — бе прибрала камъка между бельото си.

Когато се върна, стиснала го в ръка, която държеше зад гърба си, Ейдан вече палеше камината. Светлината го обливаше и сърцето на Джуд неволно подскочи.

Привлекателен е като Принца на феите, мина й през ума. Светлината на огъня подчертаваше дълбокото червено в косите му и си играеше по извивките на лицето, правейки прекрасните му очи още по-сини.