Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 97

— Няма никаква разлика — обади се Ейдан тихо. — Права си — никаква разлика.

Фактът, че се съгласи без никакво колебание, само доналя масло към бушуващия в нея огън.

— А сега това копеле отива там, където аз исках да отида. И ще си имат бебе, от което е в екстаз. Когато аз исках деца, изтъкваше какви ли не доводи против: кариера, начин на живот, нарастващо население, скъпо колежанско образование и Бог знае още какво. Дори направи, диаграма.

— Какво?

— Диаграма. Проклета компютърна диаграма за финансите и здравето ни, за статуса ни в работата, за разпределение на времето ни през следващите пет до седем години. След това, каза той, ако сме постигнали целите си, може да помислим — само да помислим — за едно-единствено дете. Но в близките години трябвало да се съсредоточи върху кариерата, планираното напредване и глупавия си портфейл.

Гневът съвсем се развихри. Беше като живо същество което разкъсва гърдите й.

— Той решаваше кога и дали ще имаме дете. Той решаваше, че ако се стигне дотам, то задължително ще е едно. Ако можеше, щеше да предопредели и пола на планираното бебе. Аз исках семейство, а той ми предлагаше огризки.

Дишаше учестено и очите й отново се насълзиха. Ейдан се изправи, за да застане до нея, но тя енергично поклати глава.

— Смятах, че не иска да пътува в чужбина и не иска деца. Мислех си, че си има свой начин на живот; че поради прагматизъм, последователност и амбиции не желае да променя нещата. Но не се оказа така. Въобще не е било така. Не е искал да отиде в Индия с мен. Не е искал да изгради семейство с мен. Какво не ми е наред?

— Няма нищо, което да не ти е наред. Абсолютно нищо!

— Има, разбира се. — Измъкна кърпичката му; гласът й ту се вдигаше, ту заглъхваше, ту й изневеряваше. — Ако всичко ми беше наред, никога нямаше да го оставя да се измъкне по този начин. Скучна съм и той се е отегчил от мен почти от мига, когато сме се оженили. Хората се отегчават от мен. Всички: студентите ми, колегите, собствените ми родители.

— Говориш пълни глупости. — Този път пристъпи до нея, хвана я за раменете и леко я разтърси. — В теб няма нищо скучно.

— Просто още не ме познаваш достатъчно добре. Доста съм скучна. — Подсмъркна и кимна, за да придаде по-голяма тежест на думите си: — Никога не правя нищо вълнуващо, никога не казвам нищо бляскаво. Всичко у мен е посредствено. Аз самата се отегчавам от себе си.

— Кой е напъхал такива щуротии в главата ти? — Готов бе отново да я разтърси, но тя изглеждаше смазана. — Не ти ли е минавало през ума, че всъщност скучният е този Уилям с проклетите си огризки и културни превземки? Ако студентите ти не са били особено ентусиазирани, означава, че преподаването не ти е било по сърце.

Тя сви рамене.

— Но аз съм обединяващото звено.

— Ти си Джуд Франсис, дошла в Ирландия сама, за да живее сред непознати хора, на място, където никога не е била, и да прави неща, които досега никога не са й се случвали.

— Това е друго.

— Защо?

— Защото бягам.

Той изпита и нетърпение, и състрадание към нея.

— Скучна не си, но определено си твърдоглава. Дори едно магаре има какво да научи от теб. Какво му е лошото да избягаш, ако там, където си била, не си се чувствала добре? Не следва ли, че бягаш към нещо друго? Нещо, което ти допада.