Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 83

Допадна й.

Допадна й толкова много, че моментално й се прииска да го запише в дневника си. Стана от леглото и неволно трепна. После се ухили — нещо в главата й забумтя. Първият й махмурлук. Чувстваше се чудесно!

Измъкна се на пръсти навън, превъзбудена от мисълта да опише всичко в дневника. После ще вземе душ и ще направи кафе. Както и огромна закуска за гостите си.

Гости, спомни си тя внезапно. Къде, за Бога, е Дарси?

Джуд откри отговора в момента, когато влезе в импровизирания кабинет. Нямаше начин издутината под завивките на малкото легло да не е Дарси. Следователно писането се отлага за известно време.

Няма значение, помисли си Джуд, развеселена и приятно развълнувана; новите й приятелки са се чувствали дотолкова у дома, че са се настанили да прекарат нощта.

Независимо от главоболието пое към банята почти с танцова стъпка.

Беше прекарала най-хубавата нощ през живота си. Не я интересуваше колко патетично звучи, прецени тя, подлагайки глава под топлата струя. Беше възхитително — приказките, смеха, глупостите. Тези две интересни жени бяха дошли при нея, бяха й се радвали, бяха я накарали да се почувства част от тях.

Приятелство. Оказа се толкова просто. И не е свързано с училището, което е посещавала, с какво си изкарва прехраната, къде е израснала. Единственото важно беше коя е тя, какво има да каже, как се чувства.

И не на последно място какво има в гардероба си, добави Джуд и се разсмя. Но дрехите й представляват отражение на нейното собствено аз, нали? Поне отражение на това как се вижда. И защо да не е поласкана, че красавица като Дарси Галахър се възхищава от дрехите й?

Все така усмихната, излезе изпод душа и започна да се суши, после взе два аспирина от шкафчето. Загърна се с кърпата, като изчисли, че ще открие нещо за обличане още докато прекосява спалнята. От косите й капеше вода. Пристъпи към коридора.

Първият й писък прозвуча така остро, че можеше да чупи стъкло. Определено одра гърлото й и накара изтрадалата й глава да се завърти. Вторият прозвуча по-скоро като вик. Притискаше здраво кърпата и зяпаше Ейдан.

— Извинявай, че те стреснах, скъпа, но наистина почуках — и на предната, и на задната врата преди да вляза.

— Бях… Бях в банята.

— Виждам.

Каква наслада за очите е тя, помисли Ейдан — цялата розова, влажна и с разпилени по раменете мокри коси. Гъсти, лъскави и кестеняви до бялата кожа.

Наложи си да призове цялата си воля, за да не пристъпи напред и да не я захапе някъде.

— Не можеш… Не можеш просто така да влезеш.

— Но задната врата беше отключена — нещо обичайно за тези места. — Продължаваше да се усмихва и да я гледа право в очите. Макар да бе изкусително — дори повече от изкусително — да плъзне поглед и да я огледа. — А и видях пикапа на Брена отпред. Затова реших, че заедно с Дарси са още тук. Още са вътре, нали?

— Да, но…

— Трябва да взема Дарси. Днес е обедна смяна, а обикновено е склонна да забравя тези неща.

— Не сме облечени.

— Виждам, скъпа, и се постарах да не го коментирам. Но след като го спомена, държа да ти кажа, че изглеждаш прекрасно тази сутрин. Свежа като роза и… — Пристъпи по-близо и подуши. — И два пъти по-ароматна.