Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 81

— Наистина ме харесваш, нали?

— Разбира се. Както и Дарси. И не само заради хубавите ти дрехи.

— Естествено, че не харесвам Джуд единствено заради дрехите й. — Дарси се възмути от самата идея. — Харесвам я и заради дрънкулките, и джунджурийките й. — Запревива се от смях, преди да продължи: — Шегувам се. Разбира се, че те харесваме, Джуд. Страшно забавно е човек да е с теб. А е истинска загадка да се разбере за какво говориш почти през половината време.

— Колко сте мили! — Очите й отново се насълзиха. — Толкова е хубаво да имаш приятелки, особено когато или умираш от рак на мозъка, или се държиш като напълно побъркана.

— Ти не си нито едното, нито другото. Видяла си Карик — обяви Брена. — Броди по хълмовете и чака лейди Гуен да го последва.

— Наистина ли го вярваш? — Сега това й се струваше възможно, и то по начин, който само допреди часове изключваше. Вярвате ли в дворци на феи, призраци и магии, които траят векове? Не го казвате само, за да се почувствам по-добре, нали?

— Не. — Загърната в плътния халат на Джуд, Брена посегна към остатъците от шоколада. — Вярвам в доста неща, докато не се докаже обратното. Доколкото ми е известно, досега никой не е доказал категорично, че под хълмовете наоколо няма дворци на феи.

— Да! — Изпълнена с ентусиазъм, породен от виното Джуд тупна Брена по рамото. — Точно така смятам и аз. Легендите се препредават и самото им повторение често кара да ги възприемаш като истина. Историческият крал Артур се превръща в Артур от легендите с магическите мечове и Мерлин. Знахарките, лечителните от селата стават вещици и така нататък. Човешката склонност да украсява, да разширява фантазията, за да стане тя по-привлекателна, я превръща в легенда, а после определени социални групи я приемат в културата си като факт.

— Чуй я само. Говори така забавно. — Дарси, очарована от кашмирения пуловер на гърба си, сви устни и се замисли. Джуд, мила, сигурна съм, че в думите ти има нещо дълбоко и стойностно, независимо от твърденията ти колко посредствен психолог си била. Но в момента всичко ми звучи като глупост. Видя ли днес Карик от духовете или не?

— Видях някого. Не ми каза името си.

— И този някой изчезна ли пред очите ти във въздуха?

Джуд свъси вежди.

— Стори ми се, че изчезна, но…

— Не, не. Никакво „но“. Само факти. Нали така се прави, когато се говори логично? Щом е говорил с теб, значи иска нещо от теб, защото през целия си живот не съм чула да е говорил с никого освен със Старата Мод. А ти, Брена?

— И аз не съм чувала. Изплаши ли се от него, Джуд?

— Не, разбира се.

— Това е добре. Щеше да усетиш, струва ми се, ако възнамерява да ти причини зло или беди. Според мен просто е самотен и желае дамата му да е до него. Триста години — промълви тя с копнеж. — Има някаква утеха да знаеш, че любовта може да трае толкова дълго.

— Такава си романтичка, Брена. — Дарси се прозина и се сгуши на стола. — Любовта лесно трае, има ли копнеж. Събери ги двамата и само след шест месеца ще се карат и разправят.

— Просто никога не си срещала достатъчно смел мъж, който да плени сърцето ти.