Читать «Даровете на слънцето» онлайн - страница 64

Стигнаха върха на хълма — старата катедрала се издигаше все така устремила остра кула към небето. Ейдан се извърна към Джуд и отметна нежно разпилелите се по лицето й кичури.

— Какво станало после? — попита я той.

— Какво?

— Кажи ми какво станало после.

— Разказвачът си ти!

Наведе се към земята — там две малки бели цветчета се бореха да проникнат през нападалите камъни. Откъсна едното и го бодна в косите й.

— Кажи ми, Джуд Франсис, какво би искала да стане после.

Тя понечи да докосне цветето, но ръката му я спря, а веждите му се сключиха. След кратък размисъл тя сви рамене и подхвана:

— Един ден привлекателен млад мъж пристигнал тук, на хълмовете. Едрият му бял кон бил изморен, а доспехите — покрити с прах, повредени в битките. Бил ранен и изгубил пътя си. Намирал се далеч от дома.

Затвори очи и си представи цялата картина. Горите, сенките и ранения воин, копнеещ за дома си.

— Движел се през гората, но мъглата ставала все по-гъста; не чувал почти нищо освен затрудненото туптене на собственото си сърце. С всеки удар разбирал, че краят му наближава. И тогава я видял — идвала към него през мъглата, сякаш си пробивала път през сребриста река. Понеже бил болен и се нуждаел от помощ, девойката го прибрала, погрижила се за раните му и излекувала треската му. Не можела да говори, за да го утеши, ала нежността й му била достатъчна. Влюбили се един в друг, а сърцето й едва не се пръснало от желание да му го каже, да излее в песен радостта и предаността си. Без колебание приела да го последва в далечния му дом; без съжаление оставила близките си, приятелите си и онази част от себе си, заключена на сигурно място в сребърната кутия.

Именно защото виждаше всичко, усещаше го, докато говореше, Джуд неволно поклати глава и мина край килнатите надгробни камъни, за да се облегне върху стената на кръглата кула. Долу, в краката й, се ширеше заливът, а по повърхността на морето се полюляваха червените лодки. Разказът я бе увлякъл. Обърна се към Ейдан:

— И какво станало после?

— Качила се на коня с него — продължи той, подхващайки нишката все едно не бе спирал разказа си. — Взела със себе си само вярата и любовта си. В замяна не искала нищо освен него. И в този момент сребърната кутия, която вещицата държала в алчните си ръце, внезапно се отворила. Затвореният вътре глас излетял като златен поток, сякаш с криле се носел но хълмовете, и влязъл в гърдите на девойката. И докато тя се отдалечавала със своя избраник, гласът й, по-красив от всякога, запял. И птиците замлъкнали, за да я слушат, а ангелите отново се усмихнали.

Джуд въздъхна.

— Да, чудесно я разказа.

— И теб те бива да разказваш.

Думите я изпълниха с трепет, развълнуваха я, отново я накараха да се чувства неловко.

— Не, не. Беше лесно, защото ти започна.

— Ти разказа средата, и то възхитително.